— Не. Просто мразя приятелите ми да са нещастни. Не се оплаквам, аз имах късмет. Имам щастлив брак и две дъщери, които ще ти вземат акъла, голяма къща в Уест-порт и съпруг, който ме обича. — Тя го погледна с големите си кръгли зелени очи. — Защо не останеш само да й кажеш здравей?
— Ще видим — каза той и побърза да смени темата. — Кой е твоят съпруг? Познавам ли го?
— Едва ли. Той е от Питсбърг. Хирург. В момента има спешна операция. Надявам се да дойде преди да е свършило партито.
— Както е тръгнало, тази шумотевица ще продължи чак до другия вторник.
— Виж, всички ще отидем във френското казино на 50-а улица да хванем нощното шоу — каза тя. — Защо не дойдеш с нас? Било доста нецензурно.
— Не и когато си видял оригинала.
— Голям сноб си!
— Не исках да прозвучи така — каза той небрежно. — Имах предвид, че френската версия е доста по-неприлична.
— Е, ела все пак.
— Мерилин…
— Или пък ела в театъра в Уестпорт да видиш Рут Гордън в „Провинциална съпруга“. Знаеш ли, казват, че е страхотно ексцентрична. Мислим да…
— Мерилин!
Тя изведнъж спря и най-невинно каза:
— Да?
— Дамата е омъжена.
— Но умира от мъка, Франсис — отговори тя сериозно.
— Аз не мога да направя… — започна той и сам разбра, че лъже. „Не мога да направя нищо. Това не е мой проблем“ — удобни фрази, които се беше заклел никога да не използва отново. — Очевидно това не е подходящото време и за двама ни.
— Но ще си помислиш, нали?
Последното измъкване. Човек може да си мисли и цял живот.
— Разбира се. Ще си помисля.
— Добре. Хайде, ела да танцуваш с мен.
— Не знам как се играе това модерно нещо.
— Казва се джитърбагинг и е лесно. — Тя го поведе към огромния дансинг. Прилепналата й рокля блещукаше.
По-късно той стоеше на палубата над мостика и наблюдаваше партито отгоре. Видя Ванеса да се качва на борда — движеше се величествено през тълпата. Беше в къса черна коктейлна рокля, изумително семпла, с грозд диаманти на врата. Докато я наблюдаваше, той усети колко много я бе променило времето — от жизнена палавница в жена с аристократично достойнство. Тя се движеше с изискана грация и излъчваше величествено равнодушие, сякаш принадлежеше към някоя висша каста, създадена само заради нея. Бе самоуверена и надменна, но в нея се усещаше и някакъв намек за детинска наивност. Но безспорно бе най-интересната жена на партито. И вероятно най-опасната. Каква двойка щяха да бъдат с Мерилин! Торнтън Пуйката не се виждаше никъде.
После изведнъж тя се обърна, подтикната сякаш от първичния си инстинкт, и погледна право към него. Гледаха се цяла минута, докато тълпата като че ли се раздели, за да се виждат. Изражението й се промени, стана по-напрегнато… после някой изтича към нея, последваха поздравления, прегръдки и целувки. Той си тръгна.
„Ще си помисля“ — така беше казал тогава. Преди три години.
— Мерилин говори прекалено много — каза тя.
— Тя ти е приятелка. Беше разтревожена за теб.
— Знам, не исках да кажа това. Тя ме придума да дойда тук. Нямах кураж да го направя сама.
— Кураж? — попита той насмешливо.
Тя обърна лице настрани. Гласът й беше почти шепот.
— О, Господи, Ки, не знаеш ли защо съм дошла? — Не го поглеждаше. — Дойдох, защото изхвърлих съпруга си преди година. Дойдох, защото съм на двадесет и четири и съм самотна, и защото мислех за теб през целите тези пет години и исках да спя с теб през цялото това време. Винаги съм искала да спя с теб. И ако това ме прави уличница…
— По-полека — меко каза Кигън. После се засмя. — Винаги ли пристъпваш така директно към въпроса?
— Просто ме прегърни. Ще го направиш ли, Франки Ки? — каза тя. — Или ми позволи аз да те прегърна.
— По дяволите, аз не съм за теб — каза той. В тона му се долавяше предупреждение.
Ванеса поклати гласа, обърна се с гръб към него и загледа реката.
— Не знам защо всъщност го казах. — въздъхна тя. — Това, което наистина искам, е някой да ме прегръща, докато заспивам, да споделя сълзите ми, да го боли, когато ме боли, да се смее, когато се смея. Искам някой, който да ми вярва, а не да се смее на фантазиите ми. — Тя го погледна през рамо. — Толкова ли много искам от този някой, Ки?
— Не, това е скромно желание.
— Ти не искаш ли същото?
— Исках го.
— И загуби всичко това?
— Вече не ме е грижа.
— Защо?
— Когато я загубих… по дяволите, не знам… може би не е било така хубаво, както си го спомням.
Той спря и запреравя най-черните си мисли. Подлагаше на изпитание паметта си, както бе правил безброй пъти. Но винаги достигаше до едно и също заключение.
— Не — продължи той, — това не е вярно. Това беше, наистина беше много хубаво време от моя живот. Просто не продължи дълго. Може би на всички ни е отпуснато по малко щастие и ние го изконсумираме и после плащаме за него, с тази разлика, че цената, която се плаща е… прекалено… висока.