Беше точно на Новата 1939 година, в три часа сутринта.
Кигън се връщаше от апартамента на Ванеса и тъкмо бръкна за ключовете си, когато един глас прошепна от сенките на входа:
— Мистър Кигън?
Кигън спря и примигна подозрително в мрака. Човекът се придвижи към светлината. Беше по-нисък от Кигън, но по-тежък, мускулест, с масивни рамене и гъста черна брада. Носеше черна моряшка шапка, нахлупена ниско над челото.
— Какво има? — попита Кигън.
Мъжът излезе на светло.
Беше Вернер Гебхарт, помощникът на Аврам Волфсон от Черната лилия.
36.
— Помниш ли ме? — прошепна той от мрака. — Срещали сме се в Берлин.
— Боже Господи, Гебхарт, разбира се, че те помня — възкликна Кигън. — Ела, ела.
Гебхарт пристъпи към него. Стиснаха си ръцете и Кигън го поведе по коридора към частния си асансьор. Гебхарт изглеждаше уплашен, очите му шареха неспокойно.
— Нещо не е наред ли? — попита Кигън.
— Да — отговори Гебхарт. — Аз съм нелегален.
— Е, тук не си — каза Кигън и му се усмихна окуражаващо.
— И слава Богу — каза Гебхарт облекчено.
Щом вратите на асансьора се затвориха, Гебхарт се отпусна. Кигън си го спомняше като строен младеж, подозрителен, дори заядлив. Сега Гебхарт беше заякнал и напълнял десетина килограма, лицето му беше набраздено от тежките изпитания. Очите му бяха измъчени, наполовина молещи, наполовина сърдити, очи, видели прекалено много страдания: загубата на много приятели и все неща от този род, които ограбват младежката невинност. Черната му брада вече беше започнала тук-таме да посивява. На колко години бе той, чудеше се Кигън. Двадесет и пет, в най-добрия случай. Като гледаше каква част от Гебхарт бяха погубили нацистите и Черната лилия за четири години, Кигън се чудеше какво е направило времето с Аврам Волфсон.
— Как е Аврам? — попита Кигън.
— Жив е.
— А добре ли е?
— Станал е прекалено твърд.
— А как е другият ти приятел?
— Йоахим Вебер? — отговори Гебхарт. — Нацистите го убиха.
Раменете на Кигън увиснаха. Боже Господи, лудостта нямаше край.
— Съжалявам, Вернер — каза той. Гебхарт просто кимна.
— Кога дойде тук? — попита Кигън.
— Към десет.
— Чакал си тук цели пет часа?
— Да.
— От колко време си в страната?
— От десет часа. Дойдох с един параход от Португалия.
— Добре! Можеш да останеш тук. Тук е напълно безопасно и хората ми знаят да мълчат.
Гебхарт вдигна ръка.
— Не се притеснявай, ирландецо, за това са се погрижили. Имам си място. При човек, който е работил с нас; от години. На Пето авеню. Разбрах, че имало парк през улицата.
— Централния парк. Чудно хубави квартири има там, Вернер.
— И аз съм чувал същото.
— Още ли не си бил там? Гебхарт поклати глава.
— Първо дойдох тук. Такова беше желанието на Аврам — първо да видя теб.
— Господи, радвам се да те видя отново — каза Кигън. Не съм чувал нищо за Аврам през тези години. Мислех си… по дяволите, какво ли не си мислех…
— Опасно е дори да се изпращат писма. Но аз ти нося един подарък от него. И едно послание за теб. Каза да ти кажа, че това е услугата, която му дължиш.
— Той има дяволска памет — засмя се Кигън. — Последното нещо, което му казах, беше, че съм му задължен и че ще го черпя едно. Беше шега.
— Аврам не се шегува.
Кигън помисли малко, после кимна.
— Бях забравил.
Той избягваше големия въпрос, беше го страх да попита. Влязоха.
— Имам си готвачка — каза Кигън, — но ще дойде чак в седем часа. Можем да приготвим нещо. Какво ще кажеш за пържола и яйца?
— Не си прави труд.
— Съблечи си палтото и сядай. Изобщо не е трудно. Все мога да забъркам две-три яйца и да метна една пържола; на тигана.
Кигън отвори две бутилки немска бира „Пилзен“ и сложи едната пред Гебхарт. Гебхарт бръкна в чантата си, извади един плик, сложи го на масата и го плъзна към Кигън.
— От Аврам.
Кигън го взе. Беше тънък и превързан с връв. Подържа го за малко, сякаш да събере сили, после бръкна в едно чекмедже, извади ножици и преряза връвта.
— Кажи ми за Джени.
— Това… вероятно… е написано в писмото — отговори: Гебхарт колебливо.
Кигън го погледна, но Гебхарт отбягна погледа му — гледаше бирата си.
— Вернер?
Гебхарт бавно вдигна глава и го погледна в очите.
— Мъртва ли е тя, Вернер?
Въпросът сякаш увисна във въздуха. Най-накрая Гебхарт каза:
— Да. — И отново погледна настрани.
Кигън не каза нищо. Дълбоко в сърцето си той вече знаеше, че тя си е отишла. Не дойдоха сълзи, нито пък изпита болка от факта. Усети само ярост и гняв — а те го измъчваха вече почти пет години. Погледна надолу към масата и кимна много бавно. Лицето му почти не се промени. Той си спомни какво беше казал веднъж Бирата — за това да си го върнеш. Но как? Нямаше начин да си го върне. На кого да си го върне? Това беше част от разочарованието: нямаше с кого да се бори, да си премери силите.