Но в сърцето си Кигън знаеше, че ако открие Двадесет и седем, най-вероятно ще го убие. Не понеже представляваше заплаха за САЩ или понеже беше нацистки супер-шпионин. Щеше да го убие, понеже го дължеше на Аврам. И на Джени. И най-накрая, понеже го дължеше на себе си.
37.
Кигън дори се изненада колко бързо стигна от касиера до маникюриста и после до собственика, който беше и бръснар, и най-накрая до човека, когото търсеше. Пресипналият глас сякаш го върна в миналото.
— Та значи кой си ти?
— Франки Ки, мистър Костело. Помниш ли ме?
— Даа, помня те. Все още ли караш оня „Ролс“?
— Преминах на дванайсетцилиндров пакард.
— Аха, значи си Франки Ки.
— Все същият.
— Чух, че си бил в чужбина.
— Върнах се.
— Къде беше, в Германия?
Костело очевидно знаеше всичко. Всъщност никога не забравяше чутото, без значение колко е важно. Информацията се натрупваше в старата му памет и оставаше там.
— Точно така.
— И какво правиш тук?
— Просто мразя Хитлер.
Костело избухна в смях, после изскимтя:
— Господи, Тони, почти ми преряза гърлото… е, всъщност момчето ме разсмя… ти, Франки Ки, ти си виновен, че почти ми прерязаха гърлото.
— Съжалявам. Не знаех, че тъкмо те бръснат.
— Окей, значи си се върнал. Какъв ти е проблемът?
— Мистър К., моят проблем е, че търся един човек и нямам нищо, откъдето да започна.
— Този човек от нашите ли е?
— Не. Той е европеец. Няма нищо общо с бизнеса.
— Защо си дошъл при мен тогава? — В пресипналия му глас звучеше раздразнение.
— Понеже ми е необходимо едно име. Някой, който да си държи устата затворена и да ми даде някои съвети, като как да намеря някой, който не иска да бъде намерен.
— Това е нещо лично, прав ли съм?
— Много лично.
— Чувал съм, че никога не носиш пистолет.
— Вярно е.
— Не е моя работа, но този човек, когото търсиш да наемеш, трябва ли да направи още нещо? Искам да кажа, ако изкопае този мръсник, искаш ли да направи още нещо за теб?
— Искам да го изкопае, мистър К. Всичко, което искам, е да знам как да се заловя с тази работа.
— Трябва да е нещо наистина лично — каза Костело с кикот.
— Позна.
Последва пауза, дълга пауза. Чуваше се само стърженето на бръснача и звукът на пилата по ноктите на стареца. Х.В. Келтънборн тъкмо съобщаваше новините по радиото. Накрая Костело проговори отново:
— Това момче, което имам наум, може да ти струва доста дебела пачка.
— Цената няма значение.
— Господи на теб май наистина страшно ти трябва този човек. Имаш ли молив подръка?
— Имам.
— Еди Танжереца. Г. Реймърси 5–6608. Това е един магазин за захарни изделия в Източната част. Те ще приемат съобщението. Можеш да използваш името ми.
— Благодаря. Много съм ти задължен.
— Няма нищо, Франки Ки. Но ще запомня. Може би някой ден ще ти се обадя.
— Grazie. Addio.
— Addio.
В четири часа на прага се появи един мъж. Постоя за малко, неподвижен — неясна фигура, обкръжена с ореол от яркото слънце отвън. Беше нисък, почти квадратен, як дребен мъж, с ръце в джобовете на палтото. После влезе и тръгна покрай сепаретата. Отвори вратата на мъжката тоалетна, наведе се и погледна под вратите на кабинките. Направи същото и с женската и се върна отпред. След малко още един мъж, слаб и висок, облечен в черно, влезе, последван от двама други, които застанаха от двете страни на входа като на стража.
Кигън седеше в задната стаичка и четеше следобедния вестник. Проследи с небрежен интерес представлението при входа, после пак се зачете във вестника.
Високият мъж в черно тръгна предпазливо към него. Изглежда, правеше всичко предпазливо. Вървеше предпазливо, оглеждаше се предпазливо, сумтеше предпазливо. Беше докаран мъж с тънки мустаци и с костюм с жилетка под черното едноредно палто. Мина покрай бара, спря и погледна през вратата към Кигън.
— Франки Ки?
— Да.
— Окей.
Той влезе и седна срещу Кигън, разкърши рамене и го погледа мълчаливо десет или петнадесет секунди. После се усмихна.
— Аз съм Еди Танжереца. — Гласът му беше нисък и мек, почти монотонен.
— Благодаря, че дойде.
— Това твое заведение ли е?
— Едно от моите начинания.
— Едно от моите начинания, това ми харесва. Тези купешки приказки ме карат да умирам от смях. Казвай.
Той вдигна ръце и размърда пръсти.
— Трябва ми съвет — започна Кигън.
— От мен?
— Да.
— Какъв съвет?
— Търся един човек.