— Ха, ха, какво си мислиш, аз да не съм справочник? От нашите ли е?
— Не. Изобщо не е свързан с бизнеса.
— И защо трябва да го познавам?
— Не го познаваш. Ще ме изслушаш ли за минута, а? Говорих с мистър К., той ми каза, че ти си човекът, който ми трябва. Каза ми, че можеш да намериш и Господ, ако цената е приемлива.
— Костело е казал това? — Танжереца се усмихна, очевидно поласкан, и седна по-удобно. — Е, да, вярно е. Мистър К. казва истината.
— Чакай да ти обясня един хипотетичен случай.
— Хипо… какво?
— Просто ме изслушай. Търся един човек и знам много малко за него. Искам да си напрегнеш мозъка, та да разбера откъде да започна.
— Не е работа да търсиш нещо за нищо.
— Ще платя, колкото кажеш. Танжереца забарабани с пръсти по масата.
— Ти наистина се правиш на важен. Да ме извикаш извън моя район и аз да си мисля, че е нещо важно, а то вятър и мъгла.
— Ще ти платя пет хилядарки сега и още пет допълнително, ако намеря този човек.
— Става. Ще изпия чаша вино. Червено. Гърлото ми е пресъхнало.
— Разбира се. Дребосък, една бутилка от най-доброто червено за господина. И две чаши.
— Да, сър, веднага.
— Окей, значи искаш да надхитриш Еди Танжереца. Давай. Каква е играта?
— Можеш да погледнеш на това като… като на нещо патриотично.
— Аха. Добре. Веднага ли ще отдадем чест на знамето?
— Търся един човек. Не знам името му, не знам как изглежда и не знам къде е, освен че е някъде в Америка.
— Какво е това, някаква шега ли? Търсиш човек, не му знаеш името и дори не знаеш как изглежда. И какво прави този фантом?
— Засега нищо. Искам да го спра преди да направи нещо.
— И какво ще направи?
— Нямам представа.
— Глупости, ти си луд! Имаш бръмбари в главата, Франки Ки. Трябваше да се досетя.
— Аз съм напълно сериозен, Еди.
— Не съм казал, че не си. Исках да кажа, че си голям чудак.
Дребосъка дойде с две чаши и ги сложи на масата заедно с бутилка червено вино.
— Благодаря — каза Танжереца, наля си един пръст, погледна през виното към светлината, отпи и кимна утвърдително.
— Хубаво. Истинско испанско. — И напълни двете чаши.
— Просто ме остави да ти обясня, Еди. Изслушай ме. Ти все още мислиш, че съм луд, ти и твоите момчета. В такъв случай ще изядете по един бифтек за моя сметка и ще забравим за всичко това.
— Ти си много странно конте, знаеш ли? Някой да ти го е казвал?
— Почти всички. Танжереца се засмя.
— Е, значи го знаеш. Сега говори. — Той махна на хората си на вратата и им посочи едно сепаре. Те седнаха. — Нахрани ги, докато говорим. На крак са цял ден.
Кигън махна на Дребосъка и му посочи двамата бодигардове.
— Значи така — каза Кигън. — Нека предположим, че искаш да изчезнеш. И да започнеш някъде отново. Трябва ти самоличност, паспорт, такива неща. Как ще направиш това? Каква е процедурата?
— Някой може да те познае.
— Не. Идваш оттатък океана. Чужденец си.
— Хей, това да не е нещо свързано с шпиони? Не искам да имам нищо общо с федералната полиция.
— Еди, работата е, че той не се безпокои за лицето си. Това, което му трябва, е самоличност. Искам да кажа, можеш ли да купиш такова нещо?
Танжереца се облегна и опря ръба на чашата в долната си устна. Отпи и сложи чашата на масата.
— Виж, защо не идеш при момчетата от федералната полиция? Те имат опит, имат и хора.
— Опитах.
— И?
— Прекалено е неясно. Те нямат нито време, нито хора. И мислят, че съм луд. Просто не ги интересува. Казвай съгласен ли си?
— Защо просто не се откажеш?
— Не искам.
— Това нещо лично ли е?
— Много.
— Този човек… ще го убиеш ли, когато го намериш?
— Вероятно.
— Чувал съм, че дори не носиш оръжие.
— Знам как да го използвам. Танжереца огледа салона, после каза:
— Окей, кажи ми всичко, което знаеш за този тип.
— Но после веднага го забравяш, нали?
— Виж, аз имам страшно лоша памет.
Кигън въздъхна, запали цигара и издуха пушека към тавана.
— Този човек е страшно тренирай. Много умен тип. Дошъл е тук през тридесет и трета и е прекарал една година някъде. После през пролетта или рано през лятото на тридесет и четвърта се замесил в нещо с федералната полиция. Не е било нещо, което сам е направил, бил е нещо като невинен свидетел, нещо такова. Всъщност е трябвало да се махне, да изчезне и да започне отново. Така че сега си има нова самоличност и аз не знам къде, по дяволите, се намира. Това е всичко, което знам.
— Никакво описаните изобщо? Кигън поклати глава.
— Неприятно.
— Добре де, кажи какво мислиш.
Танжереца довърши виното си, наля си още и го погледна.
— Имаше един тип, Спийд Цикорела, бос на залаганията в Бронкс, само че прибирал каймака и момчетата го усетили, и страшно го подгонили. Нали знаеш — или вадиш трийсет хилядарки, или си свършен, и Спийд духва, и мистър К. ме вика. Сега, аз знам, че този Спийд е много хитро момче, но се е издънил да вземе нещо, което не му принадлежи. И трябва да премисля и да разбера как се кани да изчезне. Най-лесният начин да направиш това е да идеш в някой град, да не е голям град и да не е малък, нещо по средата, като например Трентън или Рочестър, и отиваш в гробищата и разглеждаш надгробните камъни, намираш къде е закопано някое бебе, само на около седмица, и да е умряло горе-долу по същото време, когато си роден. Нали разбираш, мъничкият Смит, роден във вторник, умрял в четвъртък, страшно ни липсва, такива неща. Причината да не избереш малък град е, че всички помнят за бебето Смит. Ако пък избереш голям град като Ню Йорк, ще се загубиш в бумаги. Така че във всички случаи избираш средно градче, намираш си целта, отиваш в съда и си изваждаш акт за раждане. И ставаш бебето Смит, само че сега си към тридесетгодишен.