— Има експерти в тази област, Кигън — бавно каза Донован. — Защо не ги оставим те да се заемат с това?
— Защо не ги оставим да ми помогнат?
— Слушай…
— Само една минута, Бил — отново се намеси Рузвелт. — Франсис, сигурен съм, че не ти е било лесно да се решиш да дойдеш при мен с тази информация. Какво ще кажете да оставим за малко нещата така? Имаш ли визитка, Бил?
Донован му подаде една релефна визитна картичка. Името му беше отпечатано по средата, а в десния ъгъл стоеше надписът „Белия дом“ и един телефонен номер. Рузвелт я обърна обратно, надраска върху нея „Франклин“, после я скъса на две и подаде едната половина на Кигън.
— Ако нещата тръгнат, ще те потърси човек с другата половина на картичката. Каквото и да се случи, трябва да бъдеш дискретен. За това ще знаем само Бил и аз, и вероятно още един и или двама души. И те моля да не казваш на никого какво правиш, Франсис. Много е важно да се мълчи относно тази информация, Ако Хувър надуши за това, ще си имаме страхотни разправии и с твоето разследване ще е приключено.
— Разбирам, господин президент.
— Ако никой не ти се обади до утре, приеми, че не мога да ти помогна.
— Каквото и да се случи — каза Донован, — тази среща никога не се е състояла.
— Разбирам — каза Кигън.
Рузвелт му подаде ръка. Усмихваше се широко, а цигарето му сочеше право към тавана — позната поза от снимките. Стиснаха си ръцете.
— Ти винаги си бил добър приятел, Франсис — каза Рузвелт. — И дискретен. Уверявам те, че дълбоко ценя тази информация. И страшно съжалявам за годеницата ти.
— Благодаря ви, господин президент. Лаская се, че дори ме помните.
Очите на Рузвелт трепнаха.
— Е, как бих могъл да те забравя… Франки Ки — каза той с тих смях.
Щом Кигън излезе, Донован се обърна към президента.
— Той е ужасно арогантен, господин президент.
— Разбира се, Бил. Но нали не искаш за теб да работят нерешителни типове?
Донован погледна към пода и се усмихна. Рузвелт наистина знаеше как да парира глупавите забележки.
— Цялата история ми звучи нелепо — каза той. — Не мога да си представя какво може да кроят швабите, така че, както каза той, да ни неутрализират?
Рузвелт не отговори. Поигра си с цигарето няколко минути. Какво наистина? Възможностите бяха безкрайни.
— Аз класифицирам информацията по букви и номера — продължи Донован. — А-едно е най-отгоре. А означава безукорен източник, а едно значи потвърдена информация. Бих класифицирал сведенията на Кигън като… Д-пет.
— Не оспорвам оценката ти, Бил — каза президентът.
— Хувър лудо защитава, своята територия — каза Донован. — Той даде да се разбере, че всичко, което става в Щатите, е работа на неговото ведомство. Защо да не му предадем информацията?
— Понеже обещах на Кигън — каза президентът. — Освен това съм съгласен с него в едно отношение. Ако предадем тази информация на Бюрото, те няма да направят нищо. Ти познаваш Едгар — ако неговите хора не са инициатори на някой проект, той отива в глуха линия.
— От друга страна, укорите ще бъдат за негова сметка, ако се окаже вярно — каза Донован.
Лицето на Рузвелт се помрачи за миг, после чертите му омекнаха отново.
— Виж, не говорим за вина, Бил — каза той. — Какво ще стане, ако информацията на Кигън се окаже А-едно и той открие този внедрен агент? Ще бъде твоя заслуга, че Кигън работи за теб.
— А ако е неуспех? Рузвелт се усмихна.
— Тогава, приятелю, никой няма да разбере разликата. Случаят ще бъде класифициран като секретен. Дори няма да държим архив за него.
Донован все още не беше убеден.
— Какво, по дяволите, може да представлява тази мисия? — попита той. — Убийство? Ако, да ме прости Господ, ви убият, това няма да ни неутрализира! Нещата ще продължат. Саботаж? Какво би могъл да унищожи един човек, та да неутрализира нашата позиция?
— Нямам представа. И очевидно и Кигън си няма представа.
— Господин президент, аз нямам нито хора, нито пари, за да изпратя цяла група да търси някакъв фантом, който изпълнява някаква незнайна и много подозрителна мисия. Трябва да обмисля нещата.
— Аз също не обичам изненадите, Уилям — каза Рузвелт. — Виж сега, разбирам твоя скептицизъм. Но просто някакво вътрешно чувство ми подсказва, че това е вярно. Хитлер е такова хитро копеле, че историята ми звучи много правдоподобно. В края на краищата, какво има да губим?
Донован запали цигара, дръпна дълбоко и загледа пушека. Прехвърляше всички „за“ и „против“ дали да остави един бивш контрабандист да обикаля страната с пълномощия от Белия дом.
— Бил, в случая ние с теб ще трябва да направим доста нередни неща — каза Рузвелт. — Не искам да те притеснявам, но… съгласен ли си?