— Разбира се, господин президент…
— Ще го осигуря с пълномощия на Белия дом — продължи Рузвелт. — Назначи един човек да го контролира, един вид да му помага. Само един човек. Не е много.
— И просто да оставим Кигън да прави каквото си иска?
— Защо не? Той определено е… обладан от това издирване. Ако има такъв шпионин, той… може да има късмет.
— И ние няма да имаме никакъв контрол върху него…
— Точно така.
— Този Кигън ви харесва, нали?
— Знам, че може да му имаме доверие. Знам, че си държи устата затворена. Освен това има някои интересни връзки.
— Понеже е бил гангстер? — скептично попита Донован. Рузвелт сви устни и отпи от питието си.
— Кажи ми, Бил, откъде възнамеряваш да намериш членове за екипа си? От Йейл? От Харвард?
— Защо, какво не им е наред? Там се учат дори бъдещи президенти — ухили се Донован.
Рузвелт се засмя от сърце.
— Прав си. Но на теб ще ти трябват и хора, които имат… специална квалификация. Хора, които вече са получили доста рани по този път. Ще са ти необходими и няколко хулигани. Франсис Кигън подхожда идеално на тази схема. — Рузвелт погледна към тавана, очевидно доволен от заключението си. — Кигън разбира от уловки. Може да се владее в трудни ситуации. Той е много изобретателен, богат е, не зависи от никого, завършил е с отличие колежа в Бостън. Фактът, че се е измъкнал от гестапо и че наистина познава Волфсон и онзи нацист…
— Фирхаус.
— Да, хора, които ти познаваш само по име. Това говори в негова полза.
— Но той не иска да се присъедини към моята операция, каза го доста ясно.
— Доо-бре, ако изобщо го бива, ще си промени мнението. Той е старомоден. Направи му услуга и той ще ти се отплати.
— Правилото на подземния свят? — попита Донован със самодоволна усмивка.
— Вероятно. Или може би е от рядко срещаните хора — почтен човек.
— Та той е бивш контрабандист, за Бога.
— Той е моят контрабандист — каза Рузвелт. Очите на Донован се разшириха от изненада.
— Затова ли се съгласихте да се срещнете с него? Рузвелт отпи от уискито си и добави небрежно:
— Той също така внесе четвърт милион за първата ми президентска кампания и още сто хиляди през трийсет и шеста.
— Е, по дяволите, в такъв случай вие сте… — засмя се Донован.
— Не, това е работа на твоя екип. Ние си имаме сделка — ти ръководиш екипа, аз ръководя страната. Но ако ти трябват хора и пари, аз ще уредя това. Ако не ти изнася Кигън или ситуацията…
— Не, сър — каза Донован и вдигна рамене. — Това е негова игра, нека си я играе. Само се надявам да не сте много разочарован, когато дойде с… празни ръце.
— O, надявам се да стане точно така, Бил — каза президентът. — Искрено се надявам да стане така.
Президентът пъхна нова цигара в цигарето си от слонова кост. Донован се наведе и му поднесе огънче. После отиде до бара, наля си ново уиски и се обърна към Рузвелт.
— Всъщност като си помисли човек, ние сме на същия хал като Хитлер — каза Донован. — Ние също няма какво да губим.
Рузвелт се усмихна доволно и каза:
— Чудесно. Радвам се, че се съгласи.
39.
Опашката на ферибота за Стейтън Айланд беше по-къса от обикновено. Беше под нула градуса и откъм Дяволската врата духаше рязък вятър, надигаше се снежна буря. Парчета лед се люлееха в развълнуваните води. Във въздуха, танцуваха снежинки.
Човекът му беше позвънил рано сутринта.
— Мистър Кигън?
— Да.
— Обаждам се от името на полковника.
— Полковника?
— Вярвам, че имате визитната му картичка?
— O — каза Кигън. — Разбрах.
— Може ли да се срещнем на горната палуба на ферибота за Стейтън Айланд днес следобед? Този, който тръгва от Манхатън в два и половина.
— Предполагам. С кого говоря?
— В задната част на ограденото пространство.
— Кой е на телефона?
— Ще четете „Лайф“. Довиждане.
И затвори.
Защо беше цялата тази шпионска история? Нали всичко, което той искаше, беше да разгледа няколко папки!
Вратите се вдигнаха и потокът коли бавно нахлу на палубата. Кигън паркира и се качи на втората палуба на ферибота — тясна стая с тъмни петна по дървените пейки. Прозорците бяха заледени от студения вятър отвън. Въпреки че имаше радиатори, стаята беше студена и миришеше на смазка, солена вода и креозот. Кигън седна в единия ъгъл и отвори списанието.
Сирената измуча, фериботът потръпна и се отдели на заден ход от кея. След минута Кигън чу вратата зад него да се отваря. Нахлу студен въздух. Кигън не вдигна глава. Един глас попита:
— Мистър Кигън?
— Точно така — каза Кигън и погледна влезлия. Непознатият му поднесе кафява хартиена кесийка.