— Съгласен съм, но точно тези неща не зависят от мен.
— Всъщност ти какво вършиш? — попита Кигън. — Имаш ли някакъв пост? Нали всеки във Вашингтон си има пост.
— Нямам пост.
— И какво правиш?
— Какво ли не.
— Значи си мистър Смит и правиш какво ли не?
— Точно така. И името ми наистина е Смит. Аз съм специалист по всичко. Всъщност момче за всичко.
— Сериозно?
— Съвсем. Бях във флотата няколко години. Известно време бях момче за всичко на адмирал Хари Грогън. Когато адмиралът искаше нещо, аз му го доставях. Когато искаше нещо да се направи, го правех. Всичко, по всяко време. Нямаше значение какво е, просто казвах: „Слушам, сър“ и се грижех да бъде направено. Това е то да си момче за всичко, Кигън. Всеки адмирал си има по едно. Сега съм момче за всичко на Донован. Просто за да сме наясно: горе-долу знам какво искаш да направиш и работата ми е да ти помагам, доколкото мога и в рамките на закона. Подчертавам — в рамките на закона, понеже не обичам неприятностите. Момчетата за всичко трябва да постигат резултати с минимум усилия и без неприятности.
— А ти си от най-добрите, а? Смит сякаш не го чу, а продължи:
— Знам какво се опитваш да направиш и ти знаеш какво правя аз, така че това покрива биографичните подробности. Сега да поговорим за операцията.
— А, вече стана операция!
— Вероятно малко пресилваме нещата. Тя е твоя, моя е само отчасти. И не е кой знае каква операция.
— Какво има в куфарчето?
— Документи, няколко телефонни номера, места за връзка, моята картичка с телефоните за през деня и през нощта… Естествено предпочитам дневния телефон.
— Женен ли си?
— Бях. Бях аташиран към посолството в Шанхай, когато японците започнаха войната. Жена ми беше на пазара. Уби я още първата вълна бомбардировачи.
— Моите съболезнования.
— Благодаря. Шефът — Донован обича да го наричат „шеф“, между другото се безпокои, понеже усеща, че този твой лов на вещици…
— Това не е лов на вещици, Смит. Уверявам те, че Siebenundzwanzig съществува.
— Аха. Та както казвах, той се страхува, че твоят мотив е прекалено личен. Хората, които са прекалено много лично заинтересовани в тези неща, понякога действат безразсъдно.
— Ще го имам предвид.
— Ако по някакво чудо откриеш този човек, ще ни го предадеш, нали така. — Той не задаваше въпрос, това беше по-скоро съобщаване на факт. Замълча и си обели един фъстък. — Разбираш колко ценен може да бъде този човек за нас, нали, Кигън?
— Разбира се.
— Разбира се какво? Разбира се, че ще го откриеш, или се разбира, че знаеш колко е ценен?
— И двете.
— И няма да направиш нещо прибързано като да го хвърлиш с циментови обувки в Ист Ривър, нали?
— Не обувки, Смит. Казва се „циментово палто“. Никога не съм правил такива неща.
— Шефът, изглежда, мисли, че знаеш поне сто екзотични начина как да ликвидираш хората.
— Казах ти, че не съм правил такива неща. Не съм казал, че не знам как да ги направя.
— Е, това ме успокоява.
— Чудесно. Вярва ли ми Донован?
— Дали ти вярва, или не, не е важно. Но той наистина мисли, че ти вярваш на тази история, и това е важното. Той просто прави един опит с теб. И не забравяй: ако тази информация стигне до Хувър, ще ни излезе солено. И Донован ще е първият, който ще го отнесе.
Кигън се усмихна криво и кимна.
— Разбрах, Смит.
— Ако имаш някакви въпроси, след като прегледаш материала в багажника, звънни ми. Хем ще си прибера куфарчето. Мисля, че това е всичко. Нещо друго да ти трябва?
Смит му харесваше. Беше грубоват и непочтителен, дори хаплив. Кигън реши да го изпита.
— Та значи си най-доброто момче за всичко, а?
— Не обичам да се хваля, Кигън. Какво има?
— Нещо, което може да ми е от полза.
— O? — възкликна Смит скептично.
— Мисля, че транспортът ще ми бъде голям проблем. Мразя да чакам по влакове и автобуси. Така че се чудя — мислиш ли, че можеш да ми осигуриш самолет?