— Момчетата изобщо няма да узнаят за това, капитане — каза Кигън сериозно. — Отсега, докато не прехвърлиш Хималаите, ще забравяш всичко, което виждаш, чуваш или правиш. Това е първата и вероятно последната заповед, която ще получиш от мен.
Драймън се озърна уж ужасено, после се наведе и прошепна:
— Това да не е някаква шпионска история? Имам предвид бара и това, че си… хм, цивилен. Защо е всичко това?
— Ще разбереш, когато му дойде времето. Та как ти викат?
— Бепи.
— Бепи? Нали каза, че си Джон.
— Да де — каза летецът. Продължаваше да се усмихва като ангелче. — Бепи значи Бесният пилот. Прякор. Десет години съм във Военновъздушните сили, последните две обучавах сополиви колежанчета с надеждата да останат живи след курса. Бил съм пилот-изпитател две години, известно време си имах и своя собствена ескадрила. По дяволите, наистина съм бесен, мистър Кигън!
Кигън беше изумен. Смит наистина му беше дал на разположение пилот от Въздушните войски и самолет. Уважението му към момчетата за всичко порасна.
Добре де, Бепи — каза той. — Като си толкова ербап, защо работиш за Белия дом?
Драймън бутна шапката на тила си и се облегна.
— Всъщност… смъкнаха ме.
— Смъкнаха те?
— Ами точното обвинение беше „Своеволни летателни прояви“ — каза Драймън и пак надигна уискито.
— И какво точно представляват тези волни летателни прояви?
— Своеволни — поправи го Драймън. — Всичко, което правя в самолета, е волно, мистър Кигън. Има само две неща, които правя добре. Летенето е едното от тях — и аз го правя дяволски по-добре от всичко друго. Виж какво ще ти кажа — аз мога да летя на всичко, което има мотор и две крила, и мога да отида с него навсякъде, по всяко време и при всякакви метеорологични условия. Аз съм роден да летя, мистър Кигън, аз съм най-щастлив, когато краката ми са на три километра от земята.
— Много интересно. Но не ми отговори на въпроса.
— Летателните инструкции са гадна работа, мистър Кигън. И скучна. Едно и също нещо ден след ден. Трябва да даваш добър пример на курсантите и да правиш всичко по устав. По дяволите, цяла година летях с поща в такова лошо време, че си слагах чашата с кафето в скута, за да съм сигурен, че не летя с главата надолу. После изведнъж ме пращат във Флорида да се правя на бавачка. Така че, за да изразходим малко излишна енергия, четирима от инструкторите решихме да си направим състезание. Тридесет мили. Финалната линия беше един мост на магистралата край морето. Е, по дяволите, можех да прелетя последните пет с гъза напред, бях ги изпреварил и тримата.
Той млъкна, за да довърши уискито си и да отпие глътка кола, после продължи:
— За нещастие моят командир карал по моста по същото време, когато реших да мина под него. Полковник Фредерик Мец. Никакво чувство за хумор. Даже не видял другите момчета, толкова бил зает да си скубе мустака, когато ме видял да прелитам под него. Аз му казвам: „Полковник, какво да направя, като понякога ме хващат бесните?“ А той ми вика: „Тебе освен че са те хванали бесните, Драймън, ще ти бъде отнето и правото за летене за деветдесет дни“. Деветдесет дни! Господи, цяла вечност! И тогава… — Той се облегна и пак се ухили. — Тогава Господ чу молбата ми.
И величествено махна към салона.
— И какво точно ти казаха? — попита Кигън. Чудеше се какви ли инструкции е дал Смит на този луд човек — и как ли е успял да го намери.
— Казаха ми, че съм куриер към Белия дом. Какво ще кажеш за това? Куриер! И че трябва да дойда тук и да ти се представя, и да правя каквото кажеш… в границите на разумното. — Той се изкикоти. — Каквото и да значи това.
— Значи да не убиеш и двама ни, Бепи.
— Няма начин — възрази Драймън. — Изключено. Казвай кое е първото нещо, което трябва да знам.
— На първо време трябва да знаеш следното: търся един човек. Не знам как изглежда, как се казва, какво прави или къде може да го намерим. И по начина, по който се развиват събитията в света напоследък, вероятно няма да разполагам с много време, за да го открия.
Драймън известно време го гледа втренчено, после се изкикоти.
— Окей. И какво ще правим?
— Това е проблемът, Бепи. Нямам идея къде ще свършим, но ще започнем като излетим утре сутринта за Вашингтон. Ще се настаниш в стаята ми за гости и ще бъдеш на мое разположение двадесет и четири часа в денонощие. Когато нямаме работа, не ме интересува какво правиш. Имам три коли, ти можеш да караш ролса. Вече не го карам много.
На лицето на Драймън се изписа благоговение.
— Ролс? — попита той почтително. — Искаш да кажеш „Ролс-Ройс“?