— Точно така. Фред Демпси. Познаваше го, нали?
— Много добре. Веднъж ми даде заем само срещу името ми.
— Добро момче, а?
— Да, сър. Беше скромен. Това беше истинска трагедия. Двамата, той и Луиз Скоби, загинаха. Колата се плъзнала от пътя преди моста и паднала в реката. Баща й беше шеф на Фред, Бен Скоби, президентът на банката. Това едва не го уби.
— Обзалагам се, че е така, Лутър. Чух, че не сте намерили труповете.
— O, намериха Луиз на следващия ден. Но същия ден валя адски дъжд. Реката може да го е завлякла на… петдесет мили надолу по течението. Вероятно е затиснат под някой пън някъде.
— Вероятно. Разкажи ми за Фред. Колко висок беше? Как изглеждаше?
— Висок към метър и осемдесет. Доста добре развит за чиновник. Тъмна коса, малко посивяла по краищата. Сиви очи, помня тези негови проницателни сиви очи. Мисля, че той и Луиз бяха доста хлътнали един по друг и всички очакваха да се оженят. Роджър, нейният брат, го преживя много тежко. Той обичаше Фред. Фред беше добър към него. Беше му повече като баща от стария Бен Скоби.
— Колко е голямо сега момчето?
— На около тринайсет. Работи следобедите на бензиностанцията.
— И баща й е президент на банката?
— Да, сър. Чудесен човек. Защо така се интересувате от Фред?
— Ще сложим папките за Дилинджър в архивите — каза Кигън небрежно. — Просто попълваме някои празноти.
— O, ясно.
— Дали Бен Скоби си е в банката сега? Лутър извади джобния си часовник.
— Вероятно сега си е вкъщи и обядва.
— Имаш ли нещо против да ме закараш при него, шерифе? После може би капитан Драймън ще провери из града и ще поговори с някои хора, които са познавали Демпси.
Бен Скоби беше преждевременно остарял от грижите и трагедията, оредялата му права коса беше почнала да сивее, очите му бяха угаснали и без блясък, гласът му беше нисък и глух. Той покани Кигън в гостната — подредена, но прашна, претъпкана с мебели, покривчици и джунджурии — малките съкровища на един живот в една стая, която изглеждаше сякаш замразена във времето. Той си беше свалил сакото, тирантите му висяха от колана. Беше забравил салфетката под брадата си и когато седна, я забеляза и я махна с объркана усмивка.
— Е — каза той със слаб глас, — никога не съм срещал човек от Белия дом. Да ви донеса ли нещо? Лимонада или може би кафе?
— Не, благодаря — каза Кигън. — Всъщност приключваме някои стари дела, мистър Скоби. Има все още един въпрос около Фред Демпси. Нали знаете, тялото му изобщо не е намерено и…
Той остави изречението да виси във въздуха, като се надяваше Скоби да откликне. Но Скоби само кимна и каза:
— Знам.
— Разбрах, че той е бил близък със семейството ви.
— Да. Момчето ми, Роджър, го обичаше. А аз се надявах той и Уизи — моята дъщеря Луиз, да се оженят. Това беше… това беше… съкрушително преживяване. Безсмислена загуба…
Той поклати глава и погледна изпъкналите вени на ръцете си.
— Мистър Скоби, може ли да разчитам на вашата дискретност? Искам да кажа, ако ви доверя нещо, ще го запазите ли в тайна?
— Предполагам, че да, мистър Кигън. Никога не съм си падал много по клюките.
— Това е просто размишление, разбира се. Да предположим, че ви кажа, че има… шанс… Фред Демпси да не е бил убит при тази катастрофа. Че може би е излязъл от колата и е успял да излезе от реката… или пък въобще да не е падал в реката…
— Това е лъжа! — извика един глас. Кигън се обърна и видя едно слабичко момче в протрити панталони от рипсено кадифе и разкопчана риза, което предизвикателно ги гледаше от вратата.
— Фред не е направил това — сърдито настоя момчето. — Фред би се опитал да спаси Уизи и затова реката го е погълнала. Така каза мистър Тагърт и така е станало.
— Роджър, не бива да подслушваш и да прекъсваш по-големите — скара му се Скоби. — Това е моят син, Роджър Скоби. Роджър, този господин е от Белия дом във Вашингтон, Колумбия.
— Не ме интересува откъде е, той е лъжец! — викна момчето.
— Роджър!
— Казах „да предположим“ — каза Кигън. — Просто размишлявах… малка игричка…
— Мръсна игричка. Фред беше мой приятел. Не бива да си играете такива игрички с мъртвите. Вие лъжете и напуснете нашата къща!
— Роджър! — рязко каза Бен Скоби.
— Всичко е наред — каза Кигън. — Верността е рядко нещо, мистър Скоби. Възхищавам се на неговия кураж.
— Иди горе и си напиши домашните, сине — нареди Скоби.
— Току-що ги свърших.
— Тогава просто си иди горе — рязко каза Скоби. Момчето тръгна да излиза, после се обърна към Кигън.
— Не е хубаво да се говори така за мъртвите — каза то и излезе.