Той блъсна едната ска и тя се прекатури и се хлъзна навън. Трекслър отчаяно посегна да я хване, но не успя: ската отскочи надолу по стръмната скала и изчезна.
Огромният звяр нападна отново, извисен над него; ревът му бумтеше в пещерата. Трекслър вдигна пистолета и изстреля последния куршум. Той улучи мечката в окото и то се пръсна, главата на мечката се отметна назад. Тя бясно изрева и падна, а той се претърколи встрани. Звярът затисна краката му и застена.
Трекслър успя да измъкне единия си крак и почна да рита и да блъска умиращото животно, докато освободи и другия. Намери кутия с патрони, нервно зареди пистолета, почти го опря в главата на мечката и стреля още три пъти. После пусна пистолета и като стенеше от болка, изпълзя навън и изми трите рани на лицето си със сняг.
Вече не му беше студено. Адреналинът бушуваше във вените му. Той извади фенерчето си и освети склона. Ската я нямаше. Беше някъде в долината.
Имаше да извърви още десет мили.
Извади от раницата аптечката и огледалото и с тампон от бинт мацна йод върху раните. Сгърчи се от острата болка. По окървавените му бузи се застичаха сълзи. Трекслър изрева като ранено животно. Ревът му отекна в клисурата.
Ламар Трамъл гасеше лампите на долния етаж, когато кучетата се разлаяха. Беше почти десет и снегът беше станал две педи. Кучетата лаеха като луди.
— Ламар? — извика жена му Мелинда от спалнята. — Какво им става на тия кучета?
— Не знам. Може да са надушили някоя мечка или пума.
— В тази буря?
Синът му Байрън, първокурсник в университета, също излезе от стаята си и викна:
— Кучетата лаят, татко.
— Чувам ги. Не съм глух.
Дъщеря му също подаде глава от вратата на спалнята си и попита:
— Какво дразни кучетата?
Байрън слезе на долния етаж при баща си.
— Да взема ли уинчестъра?
Ламар — висок, слаб, опърлен от вятъра мъж с рошава кафява коса, се усмихна.
— Е, къде ще стреляме тук? Ще вземам да убием някоя от кравите.
Кучетата, затворени в обора на топло, виеха и джавкаха. Ламар взе фенера, отиде до задната врата, отключи я, отвори и се дръпна назад. Зад него Байрън извика от изненада.
На вратата стоеше привидение: човек, покрит със сняг и лед. На краката му вместо ски бяха завързани борови клони, пръстите в ръкавиците му бяха разкривени и замръзнали. Две полудели очи се взираха в тях иззад скиорската маска. Човекът протегна ръка и се опита да каже нещо, после се строполи на прага.
Трекслър се събуди от някакво мокро и приятно докосване и отвори очи. Една хубава жена с изпито от суровия живот лице и дълга кафява коса почистваше раната му.
— Да не си ангел? — измърмори той. — Умрял ли съм? Тя топло се усмихна.
— Благодаря на Господа, че се събуди. — После се обърна и извика: — Ламар!
Един висок слаб мъж спокойно влезе в стаята, последван от две деца — момче и момиче.
— Как си? — попита мъжът.
— Не знам. Къде се намирам?
— В Питкин. На няколко мили от града.
— Питкин! — каза той с изненада. — Как съм се домъкнал дотук?
— Ние сме семейство Трамъл — каза Ламар. — Мелинда, Байрън, Трейси и аз, Ламар. Ти се появи на вратата ни преди час. Изплаши ни до смърт.
— Иска да каже, че беше страшна гледка — бързо поясни Мелинда.
— Обаче не можем да ти извикаме доктор — каза Ламар.
— Телефонът е прекъснат и всички пътища са затрупани с половин метър сняг.
— Аз почистих раните и ги превързах — каза Мелинда.
— Нищо друго не можем да направим.
— Ще се оправя — каза Трекслър. — Аз съм Кларк, Сам Кларк.
— Какво ти се е случило? — попита Ламар.
— Карах ски под връх Харвард и ме хвана бурята. Намерих една пещера, почти се бях настанил вътре и се оказа, че си я поделяме с една мечка гризли.
— Боже мой! — извика Байрън. — Колко голяма беше?
— Байрън! — скара се майка му.
— Извинявайте — измърмори момчето.
— Няма нищо — каза Трекслър. — Аз извиках доста по-силно от теб, когато я видях. Изглеждаше по-голяма и от Кинг Конг. Трябва да се е задушила от пушека на огъня ми. Събуди се от зимен сън и налетя върху мен.
— Как се измъкнахте — попита момичето.
— Застрелях я с пистолета си.
— Божичко! — възкликна Ламар. — Ти си убил гризли с пистолет?