— Имах късмет. Тя беше точно върху мен. Улучих я в окото.
— Оу! — извика Байрън явно впечатлен.
— Гладен ли сте? — попита Мелинда. — Мога да стопля малко яхния или да ви направя супа.
— Е, не стига, че ви събудих…
— Защо? — каза Трейси. — И без това няма да можем да излезем от къщи утре. Може да стоим цяла нощ и да си приказваме.
— Мистър Кларк трябва да си почине, Трейси. Трекслър мислеше само как да си възвърне силите. В зори трябваше да бъде на път. Само няколко часа. Трябваше му храна и малко сън.
— Една паница яхния… звучи много съблазнително — каза той.
— О! Чудесно — грейна Мелинда. — Ще подсиля печката. След минута ще ви нахраня.
— Просто не знам как да ви благодаря. Вероятно нямаше да съм жив, ако не се бях натъкнал на вашата къща.
— Така изглежда — каза Ламар. — Ще помогна за печката.
Всички освен Байрън излязоха. Момчето се позабави на вратата.
— Почти щях да убия една гризли веднъж — каза то. — Горе, близо до Крестид Бат.
— С какво оръжие? — попита Трекслър.
— Уинчестър трийсет-нула-шест с мерник „Джонсън“. На баща ми е дванадесеткалиброва. Трябва да я видите. Спечели я в Деня на благодарността при състезанието на стрелба по пуйки преди две години. Със златни инкрустации на приклада. Искате ли да я видите?
— Разбира се — каза Трекслър с усмивка. — Сигурно е истинско съкровище.
46.
За четиридесет и осем часа имаше две бури с шестчасово прекъсване помежду тях. Телефонните линии все още не работеха и току-що бяха започнали да почистват пътищата. Кигън и Драймън, свили се поради суровия вятър, бързаха по улицата към горската станция. Беше осем сутринта и слънцето току-що изгряваше над планините. Те бяха стояли затворени в хотелската си стая почти два дена. Джек Ланси, набит белокос горски пазач, беше вдигнал крака на бюрото си и пиеше какао.
— Как сте? — каза той. — Има кафе и какао на печката в другата стая. Не е като в Белия дом, но все е нещо.
— Как е глезенът на Дуейн? — попита Кигън.
— Малко по-добре днес, но по дяволите, счупването е много лошо. Ще го поболи доста време. Ти наистина си свършил хубава работа с тази шина, Драймън. Можеше да остане сакат за цял живот.
— Съжалявам, че го забърках в тази история — каза Кигън.
— Такава му е работата, мистър Кигън. Той се е сблъсквал и с по-лоши неща.
— Някакви новини от хижата на Крамър?
Ланси поклати глава.
— Това е истинска гадост. Не можем да се свържем по радиотелефона, а телефоните не работят. Не знам дали Соупи е тръгнал нагоре към заслона, или е останал в хижата. По дяволите, предполагам, че Трекслър също е в някое дере. Досега сигурно е станал на ледена шушулка.
— Де такъв късмет! — изръмжа Кигън. — Имате ли голяма карта на местността, Джек?
— В стаята с радиотелефона. Почти в истински размер. Отидоха при голямата карта — тя заемаше почти цялата стена, и Ланси посочи една точка с молива си.
— Ние сме тук, точно тук.
— Нека предположим, че е тръгнал със ски от хижата на Крамър, просто да предположим. Къде би отишъл, най-вероятно?
Ланси погледа картата няколко минути.
— Е, вероятно първо е отишъл в заслона на Копърхед. Оттам можеш да се спуснеш към всяко място, което искаш. По дяволите, има един куп малки селца, където може да е отишъл. Но той би отишъл на югоизток, за да избегне реката. Сигурно е някъде тук. Алмънт, Гънисън, Сапинеро.
— Какво е това? — попита Кигън като посочи начупената линия.
— Континенталният вододел.
— Определено би отишъл на юг, така ли?
— Би трябвало. Прекалено опасно е да тръгне на север.
— Сигурно е някъде тук долу — каза Кигън и коленичи да огледа картата.
— Говориш, без да мислиш — каза Ланси. — Това са трийсет мили. Трекслър не може да е карал ски трийсет мили в тази буря. Ако се е опитал, значи вече е труп.
— Какво би постигнал, ако се добере до някое малко градче? — каза Драймън. — Нищо. Никой не ходи никъде. Преспите са цял метър, пътищата са затворени.
— Едва късно снощи са изкарали снегорините и камионите за опесъчаване — каза Ланси.
— Аз ти казвам, че е някъде тук долу. Може би се укрива, но е тук долу.
— Откъде знаеш?
— Понеже си мисли, че никой няма да повярва, че може да го направи. И освен това всички си мислят, че е отишъл в Лидвил. Вероятно предполага, че е в безопасност.
— Е, по дяволите — въздъхна Ланси. — Имаме една кола с четворна предавка и с вериги. Хайде, ще вземем шерифа и ще видим дали можем да се изкачим до хижата на Крамър да хвърлим един поглед.
Шерифът беше огромен мъж, винаги готов да се усмихне, но с остри очи. Носеше карирана риза, груби панталони и грамаден овчи кожух, който го правеше да изглежда още по-огромен. Смачкана филцова шапка покриваше плешивата му глава. Той се качи на предната седалка до Ланси, извъртя се с известно усилие и подаде лапата си на Кигън и Драймън.