— Е, доста голям град за тези места — каза Дауд. — Три-четири хиляди души. Дори имат малко летище, горе-долу колкото това на Джеси Менърс.
Кигън се загледа в шерифа.
— Имат си летище — каза той. — А самолети?
— Ами как, нали летищата са затова, Кигън — каза шерифът с усмивка.
— Искам да кажа, може ли да наеме някого със самолет да го закара, да речем, до Денвър?
— Ами да. Били Уиздъм — каза Хогьнбери. — По дяволите, при добро заплащане може да те закара и на луната. Навремето правеше номера със самолета си по панаирите.
— Работят ли телефоните дотам? — попита Кигън.
— Да.
— Хайде да поговорим с този Уиздъм.
Хогънбери ги закара обратно до пистата в Гънисън. Дауд беше уредил един от неговите помощници да дойде с кола от Аспън и да го вземе — достатъчно беше летял този ден. Кигън и Драймън отлитаха на юг.
— Е, трябва да призная, че Джон Трекслър ни изигра всичките — каза Дауд. — Минава със ски тридесет и пет, четиридесет мили във виелицата, убива цяло семейство, минава със ски още петнадесет мили и наема лудия Били Уиздъм да го откара със самолет в Ню Мексико.
— И изчезва като капка вода в лятната жена — каза Кигън.
— Не би предположил, че ще прелети триста мили на юг вместо да направи логичното и да иде в Денвър, нали? — каза Драймън.
— Трябваше да го предвидя — каза Кигън. — Досега все още не е направил нещо логично.
— Ако бях по залаганията, бих заложил парите си на теб, Кигън — каза Дауд. — Ти го преследваш като ловджийско куче.
Влязоха в малкото летище и тъкмо преди Кигън и Драймън да слязат от колата, шерифът каза:
— Мистър Кигън. За мен беше удоволствие да работя с вас, макар и изтощително.
— Благодаря. Удоволствието беше наше. Доста ни помогнахте.
— Още нещо.
— Да?
— Предлагам ти една сделка.
— Сделка? — попита Кигън с любопитство.
— Ако ми изпратиш копия от кръвния анализ на онази кърпа и отпечатъците от пръсти върху чашата, няма да те арестувам, че си ми откраднал веществените доказателства — каза шерифът. — Точно сега нямаме отопление в затвора и ще бъде дяволски неприятно. Освен това не вярвам някой на юг от Денвър да знае какво да направи с един отпечатък от пръст, ако се намери такъв.
— Благодаря, шерифе.
— Желая ви късмет и на двамата. Надявам се да откриете това копеле.
— О, ще го открия. Можеш да разчиташ на това. Кигън погледна покритите с преспи планини. Siebenundzwanzig се укриваше някъде зад тях. И вече знаеше, че го преследват. Досега вероятно отново си бе променил самоличността. Но Кигън беше напоколебим.
— Бягай, копеле такова, бягай — каза той сякаш на себе си. — Аз ще бъда точно зад теб през целия път. Не спирай даже да си поемеш дъх. Ако го направиш, ще намериш смъртта си.
Две дни по-късно, на 1 септември 1939 година, Германия окупира Полша. Втората световна война започна.
47.
Кигън седеше в задната стаичка на „Розата“. Масата беше покрита с изрезки от вестници и списания. Беше наел две бюра да преглеждат периодичния печат и да му изпращат изрезки: едното на изток от Мисисипи, а другото на запад. Трябваше да търсят убийства, необикновени престъпления или нещо свързано с номер 27. Всеки ден пристигаха дебели пликове и той преглеждаше изрезките, търсейки нещо, каквото и да е, което да му подскаже местонахождението или действията на Двадесет и седем.
В бара влезе висок като върлина мъж и въпреки че беше просто един силует, очертан от слънчевата светлина, която струеше през вратата, Кигън веднага го позна.
Смит.
Това означаваше лоши новини.
Смит прекоси салона, седна, махна на Дребосъка и каза:
— Може ли една чаша от най-хубавото ви бяло вино, моля?
— Как се измъкна от двата екипа? — попита Кигън.
— Хувър ги е привикал. Толкова е зает да събира подривна информация, че са му необходими всичките му хора. — Той кимна към изрезките. — За какво е всичко това? Кигън му обясни.
— Той няма да направи нищо, което да го издаде — каза Смит.
— Той не е идеален — отговори Кигън. — Никой не е идеален. Ще направи грешка и когато я направи, аз ще разбера. Ако не я прочета или чуя, ще я почувствам. Аз мога да усетя как бие сърцето му. Мога да усетя потта върху дланите му. — Той рязко кимна. — Наистина ще разбера.
— Кигън, преследваш този човек сума ти време и все още си безкрайно далече от него.
— Грешиш, Смит. Бях само на три мили от него миналата седмица. Ще ти кажа какво знам за него. Той е висок. Рус. Вероятно има зелени очи. Намира се в чудесна физическа форма и е наистина чаровен. И има три лоши рани на лявата буза. Научихме това от пилота, който го е закарал в Албюкуерк. Носи златна запалка „Дънхил“ с вълча глава на върха. Имам отпечатъци от пръстите му. Знаем, че е използвал името Фред Демпси. Този човек е като хамелеон. Може да променя самоличността си по-бързо, отколкото ти си сменяш шапката. Досега е убил поне осем души, знаем го със сигурност. Когато бяга, го прави така, че да изглежда, че е мъртъв. Уби един горски, Крамър, потопи тялото му в едно езеро и се спусна оттам със ски — тридесет и пет мили, повечето от които по време на буря. Убива едно четиричленно семейство, после преминава със ски още петнадесет мили и плаща на някакъв местен пилот-акробат хиляда долара да го зара в Албюкуерк, а не в Денвър, което би било логично. Той не действа логично. Ако не бяхме зад гърба му, щеше да се измъкне успешно. Същото е направил и в Дрю Сити.