— Но той наистина се е измъкнал, Кигън. Вече може да е навсякъде. Маскиран по всякакъв начин и с нови документи. И сега… знае, че някой го преследва.
— Това няма да го промени — каза Кигън. — Той е класически психопат, Смит. По дяволите, той убива и когато не е необходимо. Уби онова семейство в Колорадо: две деца, майка и баща, без изобщо да е необходимо. Всички в Аспън знаеха как изглежда.
Смит вдигна рамене.
— Не обича да оставя следи. В сферата на разузнаването това не е необичайно.
— Искаш да кажеш, че е простено? Смит се намръщи.
— Нищо не е простено, но и не е забранено. Тези неща се приемат, без да се казват. Пусни един човек на свобода по този начин и основната му цел ще бъде да оцелее. Той си има задача за изпълнение, той е вражески агент на свобода на две хиляди мили от родината си, на неприятелска територия. Ти какво би направил? Както и да е, въпросът е спорен, Кигън. Какво ще предприемеш сега? Ти си го загубил.
— Не знам, но те уверявам, че познавам този човек по-добре от всички. И ако някой може да го хване, това съм аз.
— Хувър ще се заеме с това по свой начин и когато реши, че има сметка — каза Смит сухо. — И честно, той гледа на този аспект с шпионажа като на шега. Точно сега неговият интерес към Двадесет и седем се свежда до това, че е заподозрян в масови убийства и бягство от закона.
— И какво? Ще оставим Хувър да покаже лицето му по пощите и във вестниците. Да оповестим случая? Наистина да започне преследване?
— Нямаме шанс — каза Смит. — Ако тревогата излезе фалшива, той ще се окаже в глупаво положение, а Хувър по-скоро би си отрязал крака, отколкото да се намери в глупаво положение.
— Ще ти кажа истината. Това вероятно по никакъв начин няма да даде резултат. Аз те уверявам в едно: Двадесет и седем си има план. Никога не остава без план. Сега, след като знае, че е преследван, съм сигурен, че пак си има план.
— Ами ако е пуснат в действие? — попита Смит.
— Не знам — вдигна рамене Кигън. — По дяволите, необходим ми е шанс. Ако не получа шанс, каквото и да трябва да направи, той ще го направи. И не ме питай какво може да бъде то. Достатъчно съм си напрягал ума да отгатна.
Смит въздъхна и отново отпи от виното.
— Виж, остави ги да си играят тяхната игра, аз ще играя моята — каза Кигън. — Какво имаме да губим?
— Просто е въпрос на време преди бюрото да разбере кой си ти и когато научи, Хувър така ще подскочи до тавана, че едвам ще го свалим.
— Очевидно Хувър не вярва, че човек може да се поправи.
— Шегуваш ли се? Ако зависи от него, той би забранил съдебните процеси и съдебните заседатели и би обявил нарушението на правилата за движение за федерално престъпление. Съжалявам, Кигън. Донован и аз сме впечатлени от това, което направи, но сега това е дело на ФБР. Ти си отстранен.
— Какво! — извика Кигън толкова силно, че всички в бара се обърнаха. Кигън стана. — Глупости!
— Съжалявам — каза Смит, — ФБР ще се заеме с това, понеже делото се отнася до беглец. Шпионажът няма нищо общо.
— Тогава ще продължа сам — каза Кигън злъчно. Смит се изкикоти и поклати глава.
— Как? Та ти нямаш откъде да започнеш.
Кигън не отговори. Той знаеше, че изрезките са почти безполезни, но те бяха последната му възможност.
— Разбира се — каза Смит, — има една възможност. Кигън го погледна подозрително.
— Каква възможност?
— Да подпишеш договор с Бюрото за съгласуване на информацията — каза Смит. — По този начин можем да оправдаем едно текущо разследване на основание, че го подозираме, че е вражески агент. Хувър се интересува от него точно сега само като от беглец.
— Смит, аз не съм шпионин. Не съм в системата на Донован.
— Приемат всякакви — каза Смит. — Освен това шефът и аз сме съгласни, че ти свърши дяволски добра работа като го проследи чак в Колорадо.
— Ти ми казваш, че ако се присъединя към тази нова разузнавателна агенция, ще мога да продължавам да се занимавам с това?