— Пропусна — каза капитанът разочаровано. После четвъртата улучи.
Серия експлозии проехтя в морето — парните котли на първия кораб експлодираха. После избухна и вторият. Екипажът на подводницата стоеше по местата си, всички гледаха железния корпус, сякаш очите им можеха да проникнат през него, и се чудеха къде ли е британският торпеден катер.
После чуха плясъка на още четири торпили и още две експлозии.
— Добре — каза Лайгер. — У-22 уцели един. Тътенът от машините на конвоя нарастваше, докато минаваха под него. Подводницата беше изпълнена със звуци: боботене на двигатели; скърцаща стомана, когато първият кораб се потопи под вълните; стенещи стоманени плочи, които се извиваха и пукаха от налягането на водата, докато разбитият кораб потъваше към дъното; тъпото „бум“ от атаките в дълбочина — катерът нападаше У-22.
В безопасност от другата страна на поразения конвой, Лайгер издигна У-17 на двадесет метра и вдигна перископа. Черното небе гореше. Два от торпилираните кораби все още плуваха, но горяха и се бяха килнали. Останалите се бяха разпръснали и се опитваха да избягат. Зад тях, в ослепителната бяла светлина, сновеше катерът.
Лесно можеха да ударят още два. Имаше само един катер и той беше зает. Един от корабите, танкер, потънал във водата почти до ръба от тежината на превозвания петрол, се обърна и изведнъж се превърна в идеална цел. Беше само на петстотин метра.
— Заредена ли е задната цев?
— Да, капитане.
— Обърни на две трети… готови за стрелба… четиристотин метра… прицел… пети изстрел… пълен напред.
Наблюдаваше танкера през перископа и броеше секундите наум. Торпилата уцели. Целият кораб сякаш експ-лодира в един огромен, кипящ ад. Няколко секунди по-късно чуха експлозията и почувстваха как подводницата леко се заклати.
— Директен удар по средата! — извика той и екипажът зааплодира.
— Това е петролен танкер и гори на повърхността — продължи Лайгер. — Разцепи се по средата… и потъва. Долу перископа, първи. Обърни на двеста и седемдесет градуса, машинист… пълен напред.
Един час по-късно вече бяха в безопасност далече от поразения конвой и охраняващия го ангел. Екипажът беше притихнал и отчаян. Не бяха чули никакъв сигнал от У-22 и предполагаха, че е потънала.
— Браво, момчета, поздравявам ви — каза капитанът, за да повдигне духа на екипажа. — Ще поплуваме още половин час на двадесет метра дълбочина и после ще може да подишаме свеж въздух.
Той се върна в каютата си. След десет минути на вратата се показа радиотелефонистът.
— Съобщение, капитане.
— Да?
— Идва от Майката. Непрекъснато повтаря само едно: Всех святих.
Изражението на Лайгер почти не се промени. Той кимна.
— Благодаря.
Радиотелефонистът си тръгна, а Лайгер затвори и заключи врата на каютата си.
— По дяволите — изруга той, отвори сейфа и извади един плик, надписан Geheim и под него Gespenst.
— За какво, по дяволите, е всичко това? — сърдито изръмжа той. И извади разпорежданията за суперсекретна мисия, която знаеше просто под името „Призрак“.
Очите на Лайгер се свиха от любопитство и безпокойство. Изведнъж му нареждаха да отиде на юг, извън зоните на бойните действия. А в бистрите води на южноатлан-тическия океан една шейсетметрова стоманена риба можеше лесно да бъде забелязана от въздуха.
И за да станат нещата още по-лоши, по време на тази нова мисия той щеше да бъде подчинен на Die Seshs Fuchse, един разузнавателен отдел на СС. Лайгер мразеше СС и гестапо, както повечето военни в Германия. Той смяташе Хитлер и неговите близки приятели за главорези и психопати. А професор Вилхелм Фирхаус беше за него един от най-лошите. Въпреки че се бяха срещнали само веднъж, Лайгер беше изпитал мигновена антипатия към гърбавия разузнавателен шеф — този тип бе толкова жаден за победа, че беше загубил всякакво чувства за достойнство.
Лайгер се наведе над картите си и започна да изчислява разстоянието до крайния пункт на пътуването — източният бряг на Големия Бахамски остров. Подводницата вдигаше около седемнадесет възли скорост на повърхността, седем под водата, и ако беше необходимо, можеше спокойно да се потопи на дълбочина 120 метра. Можеха да стоят под водата до двадесет и два часа при „пълзящата“ скорост от четири възела.
Лайгер пресметна, че ако пътуват при максимална скорост по повърхността през нощта, а през деня под водата, за да не ги открият, и ако времето се задържи, пътуването от неговото местонахождение югоизточно от Гренландия до Големия Бахамски остров ще отнеме около седемнадесет дни. Имаше три седмици, за да извърши пътешествието.