Уилоуби пошумоли из книжата в папката и отдели един лист.
— Това е списъкът на всички членове и техните гости. Тридесет и двама членове, техните жени, деца, бавачки и секретарки, общо сто и дванадесет. И тридесет и трима гости. Това прави сто и четирийсет и пет души за вечерята.
— Осемнадесет маси?
— Не. Бавачките, секретарките и по-малките деца ще ядат в трапезарията за персонала. Тя е съседна на главната трапезария, точно тук. — Уилоуби посочи една по-малка стая на плана. — Всъщност трапезарията има дванадесет маси за по осем души.
— Така, значи ще трябва да покрием две трапезарии.
— Но свързани една с друга.
— Какво ще кажеш за охраната?
— Само пазачи през нощта. Наблюдават брега да не би да дойде някоя лодка.
— Колко души.
— Трима.
— Персонал?
Уилоуби прелисти папката.
— Персонал в кухнята — седем; келнери — двайсет…
— Двайсет!
— По един за всеки две маси.
— Не са ли прекалено много?
— Е, богаташите си имат свои навици.
— Това също ще се промени — каза Алънби с усмивка. Уилоуби продължи:
— Кухненският персонал и келнерите — двадесет и седем; пазачи — трима, плюс двама радиотелефонисти, един на телефонната централа и местния инженер. Учителският персонал, прислужниците и чистачите заминават в шест часа с лодка за материка.
— Това са тридесет и четирима души, без да броим богаташите.
— Правилно.
— Значи общо сто седемдесет и девет?
— Да, но всичко, което трябва да се направи, е да се извика подводницата по радиотелефона и да се поддържа редът, докато тя пристигне.
— Наивно.
— Наивно? — обиди се Уилоуби.
— На този остров има телефони и радиотелефони. Те трябва да се обезвредят. Има трима пазачи. Трябва да се обезвредят. Ще има около сто и петдесет души в трапезарията, без да броим, че някой може да е болен и да си остане вкъщи тази вечер. Ще трябва да покрием сто и петдесет души, докато подводницата пристигне.
— Аз… не съм много добър в…
— Ще ви кажа какво ще направим — остро каза Алън-би. — Това е моя операция и ще я проведем по моя начин. Вие двамата ще правите точно каквото ви кажа. Ясно ли е?
— Затова си избран за тази работа, Сван. Ти…
— Алънби, по дяволите! Името ми е Алънби. Сван не съществува!
— Разбира се, разбира се — запелтечи Уилоуби. — Глупава грешка. Повече няма да се повтори.
— Гледай да не се повтори. Не искам цялата работа да пропадне заради някакъв глупав гаф като този.
— Казах, че съжалявам. Няма да се повтори.
— Така — каза Алънби, отстъпи от картата, но продължи да я гледа със скръстени на гърдите ръце. — Ние трябва с голи ръце да превземем целия остров и да държим като заложници почти сто и петдесет души, докато пристигне подводницата.
— Не може да рискуваме да посветим още някого в този план — каза Пенелоп. — Още от началото най-много се страхувахме от евентуално изтичане на информация. До този момент само шест души знаят за това. Ние тримата, Фирхаус, Адолф Хитлер и сега вече командирът на подводницата. Ако посветим още хора, шансовете за неуспех ще се увеличат.
— Неуспех? — грубо каза Алънби. — Няма да има неуспех! Аз очаквах тази задача цели шест години. Ще убия всеки, конто я изложи на опасност, всеки, който се опита да ми попречи — и това включва и вас двамата. Ясно ли е?
— Напълно — каза тя.
— Ще ти припомня — каза Уилоуби, — че това е мой план. Ако не бях аз, на първо място ти нямаше да бъдеш поканен на острова…
— И ще ти припомня, че ако трябва, ще отида на острова и ще извърша операцията без вас и вашата проклета покана. Сега слушайте. Ще направим две промени в плана. Първо, ще убием един от милионерите преди да си тръгнем…
— Какво!
— Ще изберем един от тях, важен, но не от решаващо значение. По този начин ще разберат, че сме сериозни. Второ, ще разделим тези хора по двойки и ще ги разпръснем по подводницата. После ще уведомим Рузвелт, че всеки път, когато британците потопят германска подводница, те всъщност убиват двама американски милионери. И всеки път, когато двама умрат, ние ще ги информираме. Това е начинът, по който трябва да се играе тази игра. — Той се обърна към Пенелоп. — И така, какво ще направим с пръстена, мила?
Уилоуби бръкна в джоба на робата си, извади една малка черна кутийка и я отвори. В леглото от кадифе светеше голям синкав диамант.
— Това ще бъде подходящо. Два карата, идеална обработка. Направо от колекцията на „Тифани“.
— Колко съм похарчил за него?
— Само тридесет хиляди.
— Алънби най-накрая се усмихна, хвана ръката на Пенелоп, сложи пръстена върху пръста й, притегли я към себе си и я целуна грубо по устата. После ухилено каза: