Кигън се изтърколи от Драймън, коленичи и го обгърна. На челото на Драймън имаше дълбока рана, кракът му беше гротескно извит.
— Бепи! — извика Кигън. Драймън изпъшка и отвори очи.
— Живи ли сме?
— Почти.
— Какво стана със самолета на Лупинга?
— Няма го вече.
Драймън се усмихна, после се стегна от болка и изпъшка:
— Хубаво приземяване.
— Отървахме се и тоя път.
През бушуващия вятър Кигън чу шума на мотор, после видя светлините на фарове. Един камион — може би същият, над който бяха прелетели — се клатушкаше по калния път и спря на края на блатото. Шофьорът отвори вратата, наведе се навън в дъжда и извика:
— Има ли някой жив?
— Да, но ни трябва помощ — извика Кигън, стана и изправи и Драймън. С усилие тръгнаха през мочурището към камиона.
— Леле, леле! — каза шофьорът, загледан в останките на РТ-17 на Гарисън Лупинга.
Клиниката беше едноетажна тухлена сграда с лаборатория, два кабинета, чакалня и две болнични стаи със съседни бани. Кигън влезе в умивалнята да се почисти, а докторът, Бен Галоуей, нисък жизнерадостен мъж, се зае с Драймън. Кигън се погледна в огледалото. Дрехите му бяха мокри и кални. Панталоните му се бяха скъсали на едното коляно, на рамото имаше петно кръв — кръвта на Драймън. Но беше невредим с изключение на няколко натъртвания.
Той почисти, доколкото можа, дрехите си с една кърпа и се върна в чакалнята. Шофьорът на камиона, който ги беше докарал, си беше отишъл, но в чакалнята седеше един висок слаб мъж и нервно пушеше цигара.
— Добре ли си? — попита той.
— Добре съм.
— Никога не съм срещал човек, който да се е отървал от самолетна катастрофа.
— Пилотът ми е добър.
— Той ли е вътре? — попита мъжът и посочи с палец стаята за преглед.
Кигън кимна.
— Как е?
— Не знам.
— Бен е добър доктор. Ще го оправи. Аз съм Томи Смут. Жената току-що роди момче. Бях вътре с нея, когато дойдохте.
— Честито — каза Кигън и му стисна ръката. — Аз съм Франк.
— Закъде бяхте тръгнали?
— Брънзуик. Всъщност за остров Джекил. Знаеш ли го?
— Разбира се. Аз работя в пристанището.
— Познаваш ли някого с лодка? Трябва да отида дотам.
— Какво? Тази вечер?
— Колкото се може по-скоро.
— Как ще се добереш да Брънзуик?
— Проклет да съм, ако знам. Тук едва ли има таксита, нали?
Смут се разсмя от сърце.
— Такси? По дяволите, повечето хора тук дори не са чували за такси. Защо ще ходиш на Джекил?
— Имам много важна среща. Смут помисли малко, после каза:
— Е, дъждът понамаля, но идва още една буря. Виж, докторът иска жена ми да прекара нощта тук. Ако е наистина важно, мога да те закарам до Брънзуик.
— Страшно е важно.
— Е, тогава готово. За половин час сме там. Но да намерим лодка… трябва да си помисля малко.
Доктор Галоуей излезе от кабинета. Бършеше ръцете си в една раирана кърпа. Беше вежлив човек, с кротки очи и тих глас.
— Е, имахте късмет — каза той благо. — Клиниката беше затворена за празниците, но бебето на Луси Ан не можеше да чака до утре.
— Просто нямам думи да ви изразя благодарността си.
— Няма нищо. Просто се радвам, че бях тук, мистър Кигън.
— Наистина имахме голям късмет — каза Кигън. — Случи се да ни видят от камиона, че падаме. Драймън ни приземи в блатото, иначе щяхме да се пребием. Как е той?
— Счупен глезен. Две счупени ребра. Сътресение. Ребрата не са повредили вътрешните органи. Малки фрактури. Но го нагласихме хубаво. Е, известно време ще го боли малко.
— Мога ли да говоря с него?
— Да. Но му дадох успокоително и скоро ще заспи, така че побързайте.
Кигън влезе в малката болнична стая. Драймън лежеше опънат под един чаршаф, главата му беше бинтована.
— Бепи, чуваш ли ме? — каза Кигън, като се наведе над него.
Очите на Драймън трепнаха.
— Мм? — попита той сънено.
— Аз съм Кигън. Чуваш ли ме?
— Защо? В Китай ли си? Кигън се засмя.
— Не. И двамата сме в Дериън, Джорджия.
— Дериън? А… колко е далече?
— Около петнадесет мили от Брънзуик. Ще ме откарат с кола дотам. Ти ще се оправиш, приятел. Само бъди спокоен. Ще се върна, когато свърша работата.
Очите на Драймън лудо се завъртяха в орбитите — опитваше се да фокусира погледа си.