Выбрать главу

— Ана? Софи? Никакъв отговор.

Младата жена внимателно доближи началото на алеята, наведе се и се взря в тъмните й дълбини. На петдесетина метра алеята завиваше. Жената видя дългите сенки на двете си приятелки, които уличните лампи на автобусната спирка хвърляха върху тухлената стена, и дочу приглушения им смях.

Вдигна яката си и забърза след тях.

Дългото палто леко изпърха, когато изродът скочи зад жертвата си, и тя понечи да се обърне.

Зърна разкривените му черти, но преди да успее да извика, той й запуши устата и я бутна към стената. Очите й изскочиха от ужас. Нападателят я удари по слепоочието с юмрук — силен удар, който я хвърли в безсъзнание. Жената изхълца, коленете й се подгънаха и тя политна назад, а той я хвана и ловко я набута в някаква врата.

Не се чуваше никакъв звук. Алеята изведнъж бе опустяла.

— Стоп!

Режисьорът се надигна от брезентовия стол и заръкопляска.

— Wunderbar, wunderbar. — И закрачи към полумрака на алеята. — От това ще им настръхне косата.

Жената — почти момиче, пристъпи на площадката с въздишка.

— Чудесно, мила — изгука режисьорът и я целуна по бузата.

Бе слаб, фин мъж с изискани обноски.

— Благодаря, Фриц — каза тя, искрено зарадвана от похвалата.

Това бе третият й филм, за пръв път в партньорство със звезда. Тя все още изпитваше боязън от късмета си да играе заедно с Йохан Ингерсол, най-популярния германски актьор, при това под режисурата на Фриц Юргенс, прочутия режисьор.

„Убиецът“ се появи зад нея.

— Превъзходно, Йохан. Великолепно както винаги. — Юргенс стисна ръката на чудовището. — Можете да обядвате. Ще направим близките планове след почивката.

Ингерсол кимна сдържано, пресече площадката със странната си рачешка походка и влезе в съблекалнята в ъгъла на солидната сцена.

Камериерът Ото Хайнц го очакваше както винаги. Щом актьорът затвори вратата, ниският побелял мъж му наля чаша бренди. Ингерсол сякаш изведнъж се удължи: изправи рамене, застана в цял ръст, разкърши се, извади гротескната протеза, която покриваше истинските му зъби, и я постави в чашата с вода, която Хайнц учтиво му подаде. После внимателно свали сплъстената перука и докато Хайнц я нагласяваше на калъпа на масата, уморено се отпусна в креслото в ъгъла на стаята.

— Още малко — каза Хайнц застанал зад него. Нисък, към края на петдесетте, Хайнц все още имаше мишци и тяло на щангист. Започна да разтрива с мускулестите си ръце раменете на Ингерсол.

— Цели десет дни — въздъхна Ингерсол. — Този бе най-трудният досега. Следващия път доста ще си помисля, преди да се захвана с филм.

Хайнц се засмя. Познаваше агонията да издържиш седем, понякога осем часа на ден с тежка дегизация. Беше нетърпимо горещо под слоевете латекс и козметика, неудобно чак до болка.

Но той разбираше и амбицията на Ингерсол да направи всеки герой по-изключителен, по-страшен и оригинален от предишния.

Ингерсол измисляше свой собствен грим, ставаше няколко часа преди да отиде на снимачната площадка и си го поставяше сам, асистиран само от Хайнц, който бе и негов готвач и шофьор.

— Всеки път го повтаряш — каза Хайнц.

— Този път съм сериозен. Кълна се в себе си.

— Разбира се.

Хайнц се беше отказал от кариерата си на най-добър гримьор, за да стане камериер и довереник на Ингерсол. Той бе ключова фигура в една от най-популярните германски мистерии — КОЙ Е ИСТИНСКИЯТ ЙОХАН ИНГЕРСОЛ?

Артистът бе направил седем невероятно популярни филма на ужаса, пет от които говорящи, сравняваха го с най-големия американски актьор Лан Чейни. Но все още никой не знаеше нищо за Йохан Ингерсол. Нямаше други негови снимки освен тези с гротескния грим, който той измисляше за всеки пореден филм. Биографията му се състоеше само от неговите филми. Той никога не даваше интервюта и правеше всичко възможно да скрие своята самоличност. Тайнствеността се допълваше от ексцентричния навик на Ингерсол да пристига на снимачната площадка всеки ден с грим и да я напуска по същия начин, като се прокрадваше през подземните тунели, които водеха към страничните крила и съседните сцени, или тичаше към някое уговорено място, където Хайнц го чакаше с лимузина. За четири години той бе успял да избегне и журналистите, и почитателите, които се опитваха да погледнат под маските му и да разбулят тайната на истинския Йохан Ингерсол.

Тази тактика бе повишила неимоверно актьорската му популярност. Неговото положение сега бе на равнището на това на Конрад Вайт, Емил Дженингс и Питър Лор. Те четиримата бяха най-популярните актьори, появили се в младата германска филмова индустрия.