— Не искам да вися тук и да ги чакам да стигнат до твоя процес — каза Кигън. — Вече достатъчно съм чакал.
— Не вярваш ли в това, че трябва да прощаваш на враговете си, ирландецо? — нервно каза Фирхаус.
— Вярвам в старата ирландска поговорка, Вили. Прости на враговете си — но първо си отмъсти.
Той извади пълнителя, увери че, че пистолетът е празен, сложи го на масата и пусна до него един патрон. После прибра пълнителя в джоба си.
— Auf wiedersehen, Вили — каза Кигън и излезе от стаята.
Фирхаус гледаше след него. После огледа стаята, войнишкото легло в ъгъла и накрая се взря в пистолета на бюрото.
Кигън и Волфсон тръгнаха по мраморния коридор.
— Мислиш ли, че ще издържи, ирландецо? — попита Волфсон.
— Обвинението в убийство ли?
— Да.
— Съмнявам се.
— Мислиш, че ще се измъкне на свобода?
— Не. Не мисля, че ще се измъкне на свобода, Ав.
— Тогава какво?
В този момент проехтя изстрел.
— Боже Господи! — извика ефрейторът и хукна към библиотеката.
Кигън и Волфсон излязоха от замъка и се качиха в джипа.
— Окей — каза Кигън. — Сега вече всичко свърши. — И се наведе и пусна радиото. — Настъпи тази кола обратно до Мюнхен — нареди той на шофьора. — Увеселението е за моя сметка.
Същият водещ все още бърбореше радостно:
— Връщаме се вкъщи, момчета! Връщаме се вкъщи! И ето една класическа песен от човек, който ние всички бихме желали да празнува с нас днес. Безсмъртният Глен Милър и една песен, която се е превърнала в химн за всички нас от тази страна на океана.
Кигън се облегна, а когато песента започна, запя заедно с певеца: