— Каквото и да се случи, не мърдайте.
Повръщаше му се от страх. Усети как колата удари спирачки на ъгъла и чу клаксона й да свири. Следващите няколко секунди му се сториха като часове. Колата пак потегли, после пак спря. Той чуваше приглушени гласове над главата си.
„Боже Господи, хванаха ме. Вече съм мъртъв.“
После колата потегли отново. Няколко секунди по-късно Трейс каза:
— Окей, сър, можете да дишате спокойно. Вече сте на американска земя.
10.
Кигън стоеше на входа на главния салон на посолството, като преценяваше гостите и слушаше оркестъра, който се опитваше да свири джаз в такт, наподобяващ повече Виктор Хърбърт, отколкото Чик Уеб.
Не си спомняше точно какъв бе поводът за партито. Всъщност повод винаги се намираше, но Уолингфорд бе привлякъл хубава тълпа. Присъстваха и задължителните подмазвачи, няколко скучни чуждестранни дипломати и както обикновено, няколко офицери от германските СС с елегантните си черни униформи. Имаше и някои нови интересни лица. Дребният германски артист с изпъкнали очи и глас на разярена пчела, Петер не знам кой си, който бе станал сензацията на вечерта с играта си на наивен шегаджия, стоеше сам в ъгъла, а до отсрещната стена английският драматург Джордж Бърнард Шоу бе събрал хипнотизирана група: дори германската актриса Елизабет Бергнер, звездата в пиесата му „Света Йоана“, го гледаше с възхищение.
Имаше много нови лица. И около половин дузина хубави жени. Уолингфорд имаше набито око за хубавите жени.
Една от тях бе нова световна филмова звезда. Стоеше в другия край на залата, но вниманието й бе веднага привлечено от високия мъж в смокинг, който влезе така, сякаш влизаше у дома си. Тя видя, че и другите го бяха забелязали: из залата се разнасяше шушукане.
— Кой е той? — попита тя своя кавалер, американския военен аташе Чарлз Голт.
В момента, в който Кигън влизаше някъде, веднага започваше да се шушука. Той привличаше слуховете така, както Дж.П.Морган привличаше парите. Мъжете обикновено го гледаха с презрение, а в очите на жените се четеше глад. Кралските особи го обичаха сляпо, а затворените общества в Англия, Франция, Германия и Италия се надпреварваха да му угодят. Той беше способен на всичко, държеше се леко резервирано и имаше саркастично остроумие, което плашеше мъжете, и арогантна полуусмивка, която заслепяваше жените. В неговия чар имаше и острота — всъщност известна грубост, която подсилваше клюките и загатваше за някаква опасност въпреки неговата привлекателност.
— Франсис Скот Кигън — отговори Голт.
— Значи това е Кигън — каза тя с мек, пресипнал глас, без да сваля очи от него.
— Лошата му слава, изглежда, винаги го изпреварва — отговори Голт.
Точно така беше. Тя бе чувала за този енергичен американски плейбой, за когото се предполагаше, че е по-богат от Мидас. Беше чувала, че е баща на две-три незаконородени деца сред богатите и аристокрацията. И че е герой на Америка от войната. Че е гангстер, за чиято глава е обявена парична награда. Че е активен член на Шин Фейн, ирландската революционна армия. Че веднъж обрал до шушка един корабен магнат на покер и после му върнал всичко — само с едно вдигане на раменете. Винаги добавяха това — само с едно вдигане на раменете.
— Дори съм чувал, че е руски аристократ, избягал точно преди революцията — прошепна Голт.
— Не е руски аристократ — отговори тя сухо.
Кигън влезе в салона и спря да поговори с Джок Дивейн, американския посланик, и жена му Сиси.
— Ще дойдете на градинското увеселение в неделя, нали, Франсис? — попита Сиси.
— Няма да го изпусна за нищо на света — каза той и й целуна ръка.
— Вече съм ви избрала за партньор в бадминтона.
— Дадено — каза той, наведе се над ухото й и прошепна заговорнически:
— Ще упражнявам левия си удар цяла седмица. Ще ги съсипем.
Продължи сред гостите, здрависа се с един нацистки офицер от СС, после размени любезности с жената на един американски индустриалец, като почти не сваляше очи от актрисата.
— Интересно — каза тя.
— Искате ли да ви запозная? — попита Голт.
— О, не, той сам ще дойде — каза тя убедено. Докато вървеше небрежно из салона, като спираше туктам да размени поздрави и да целуне някоя напарфюмирана ръка, Кигън усещаше, че един от гостите, дребен мъж с гърбица, изглежда, силно се интересува от него. Кигън не му обръщаше внимание, но непрекъснато усещаше присъствието му.
Маршрутът му през салона най-накрая го отведе при актрисата.
— Здравей, Голт, как вървят нещата в армията?
— Скучно, както винаги, Франсис. Познаваш ли Марлен Дитрих?
— Не — каза той, целуна й ръка и я погледна право в очите. — Но ви гледах в „Мароко“ и оттогава нямам самочувствие.