— Тук трябва да ги спрем, момчета — каза им един млад лейтенант, докато те с мъка настъпваха срещу врага. — Иначе те ще стигнат до Париж преди Коледа.
От Шато-Тиери се насочиха на север към един ловен резерват на име Бело Ууд. Маршируваха с песен. Единият взвод пееше една, а другият отговаряше с друга.
На която отговаряха:
Пяха, докато наближиха парка. Германците първи откриха огън.
Този път Кигън падна от парче снаряд в крака. Довлече се до една разрушена стена и намери трима морски пехотинци, струпани до една картечница, отдавна мъртви. Бяха започнали да се разлагат. После настъпи временно затишие и той притисна бузи към стената и прехапа устни, за да устои на болката. Тревожна тишина легна над долчинката.
Изненада се, когато видя германците. Те бяха на коне, като шайка привидения, които изведнъж се материализираха сред кълбата дим. Копитата на конете бяха обвити в зебло, а такъмите бяха смазани, за да не скърцат. Движеха се бавно и тихо с пушки, готови за стрелба. Кигън започна да стреля. Тежката картечница отскачаше и трещеше в ръцете му така, че чак зъбите му тракаха, но той продължи да стреля, докато дулото на оръжието непочервеня, деформирано, от горещината, а картечните ленти не свършиха.
Когато спря, светът замря. Не се чуваше никакъв звук. Нито птича песен, нито полъх на вятър, нито дори викове на ранени. Беше тихо. Пред него стоеше една гротеска — сякаш конете с вирнати във въздуха крака и мъжете, проснати като чували около тях, позираха за снимка. Едва тогава страхотната болка от дупката в крака му го удари в мозъка и той извика и загуби съзнание.
В болницата намери Джоко Нейлс с наполовина бинтовано лице, окървавената му очна орбита бе подута от гной. Лежеше с калната си униформа и бълнуваше. Този път Кигън помогна на приятеля си да избегне смъртта.
Французите му дадоха Военния кръст, а американците Сребърна звезда и втори орден за храброст. А бе прекарал в Европа само четири месеца.
За първи път срещна Бърт Радмън в кафенето на болницата — нахакан младеж, стегнат и чист, с вълнено палто и военна шапка; драскаше някаква история с парче молив върху смачкан лист хартия.
— Здрасти — поздрави Радмън с протегната ръка. — Аз съм Бърт Радмън от „Хералд Трибюн“ в Париж.
— Кигън.
— Били ли сте при Бело Ууд?
— Така мисля.
— Зле ли е? — попита Радмън, кимайки към крака му.
— Достатъчно, за да ме върнат вкъщи. — Той млъкна за малко, после попита: — Победихме ли?
Радмън го зяпна за момент, после бавно проумя значението на въпроса и се усмихна.
— Разбира се, че победихме, приятел. Изритахме кайзера по задника там, откъдето е дошъл.
— Това е добре — каза Кигън.
— Да, по дяволите, добре е. Знаеш ли как ви наричат вас, морските пехотинци? Дяволските кучета. Това на ризата ти Военният кръст ли е?
— Да. Някакъв генерал жабар ми го даде.
— Какво си направил?
— По дяволите, ако знам.
— Е, сигурно си направил нещо, приятел, това е голямо нещо във френската армия. Може ли да ти се натрапя? Пиша за битката, нали разбираш, един вид панорама на това, което се е случило. Може ли да ти го прочета? Бил си там и всичко си видял.
— Разбира се — кимна Кигън.
Радмън му четеше от изпомачканите листове, като от време на време спираше да надраска някоя поправка и да отпие от кафето, а Кигън слушаше със страхопочитание, защото думите бяха смайващи и защото за първи път проумяваше панорамата на битката, от която бе част: заповедите на офицерите, атаките и контраатаките, стратегията и ужасната цена, заплатена, за да бъдат отблъснати германците обратно през Марна и да бъде спрян техният марш към Париж.
Порази го мисълта, че едва ли не най-важното в неговия живот е само незначителен детайл от битката. И докато Радмън четеше, той усещаше силата и смразяващата енергия на написаното.
— В Бело Ууд сега е тихо — зачете Радмън последния лист. Това, което някога е било красиво място за пикник, се е превърнало в кално поле, осеяно с пънове и големи зеещи дупки от снаряди. Сякаш самата земя при Шато-Тиери е смъртно ранена и лежи кървяща в краката на победителите. Може би това е началото на края на германците, които почнаха войната и платиха скъпо за нея. И ако нашите победи са ясни, то причината за тази война е все още мъглява и неясна. Може би ще разберем това от мира, тъй като докато не разберем защо започна тази война, никога няма да сме сигурни, че тя няма да се повтори.