Бяха изминали три години, откакто някой го бе наричал така, а тази жена бе на деветнайсет, най-много на двайсет години. Той набързо я разгледа. Височка, може би метър и седемдесет, слаба и с голям бюст, с тюркоазени очи и черна коса. Лицето й бе ъгловато, с идеални черти. Пълните й устни бяха леко извити в краищата. Диамантената огърлица около слабия й дълъг врат бе единственото истинско нещо. Една добре поддържана и самоуверена снобка с пари, реши той, а акцентът я издаваше, че е от Бостън. Коя, по дяволите, бе тя и откъде знаеше това име?
И тогава тя повтори на глас:
— Франки Ки.
12.
— Господи — каза той накрая, — да не сте Вани Бромли!
— Ванеса Бромли. Никой не ме е наричал Вани след шестнайсетия ми рожден ден.
— Това се връзва. Никой не ме е наричал Франки също от години. Откъде сте чували това име все пак?
— От баща ми — каза тя. — Подслушвах веднъж след едно парти — той разправяше на майка ми всичко за вас. Разбрах, че това е един вид лична тайна, понеже я закле да мълчи.
— А вие?
— Не съм казвала на никого. Прекалено е интересно, за да го споделя.
— Как са старите Дейвид и Линда?
— Все така. Скучни, но мили.
— Какво си говорите вие? — прекъсна ги накрая Дини.
— О, това е Дини Брукстоун. Познавате ли се?
— Познавам баща ти, госпожице.
— Точно така — каза тя весело. — Но не и мен, нали?
— Приятно ми е — каза той и изостави темата. — Какво правите двете на това място?
— Дойдохме да видим шоуто. Това горе. Приятелите ни са абсолютни динозаври. Аз лично смятам, че ги е страх да се качат.
— Това едва ли е място за почтени бостънци — каза Кигън.
— Кой е казал нещо за почтеност? — Зелените очи на Ванеса изследваха лицето му. Нямаше съмнение какви са намеренията й.
„Господи — помисли си Кигън, — ето ме в най-порочния вертеп в Европа и дъщерята на президента на банката в Масачузетс ми дава съвсем ясни сигнали.“ Тя бе станала истинско маце. Голям проблем, но истинско маце. Двоумението му бързо приключи, защото кавалерите на двете девойки се върнаха.
— Какво става? — поиска да узнае единият и гласът му прозвуча с една октава по-ниско от нормалното. Ванеса се обърна към него, хвана Кигън под ръка и каза:
— Току-що срещнахме един стар приятел.
— О?
— Франсис, това са Доналд и Джералд. Доналд има руса коса, Джералд — кафява. По това можеш да ги различаваш.
— Спокойно — изръмжа Кигън под нос и протегна ръка.
— Аз съм Франк Кигън — каза той, — приятел на семейството.
Доналд, русият, стисна ръката му, после бръкна в джобовете си и неловко запристъпва от крак на крак. Джералд, който имаше телосложение на футболен играч, бе по-агресивен.
— Решихме да отидем в „Speisewagen“ да закусим — каза той, без да обръща внимание на протегнатата ръка. — Повечето от тайфата ще са там.
— До гуша ми е дошло от тайфата — отговори Ванеса. — Ние се качваме горе.
— Недей де! — проплака Доналд. — Баща ти ще ни разпъне на кръст, ако разбере че сме ви водили горе.
Ванеса погледна Кигън за поддръжка.
— Толкова ли е лошо там?
— Доста неприлично — каза той.
— Колко неприлично?
— Толкова, колкото си е.
— Виждаш ли — каза Доналд.
— Е, ние просто няма да кажем на никого.
— Не — каза Доналд твърдо. — Те ще разберат. Родителите винаги научават тези неща.
— Доналд — каза Ванеса категорично, — изчезвай. — И му обърна гръб.
Доналд тръгна към нея, но точно в този момент трима нахални нацисти с кафяви ризи минаха покрай тях и единият се блъсна в гърба на Джералд. Младежът гневно се обърна и изръмжа:
— Внимавай, приятел!
Нацистът се наежи, погледна намръщено и каза:
— Was ist los, eh? — После направи крачка към Джералд и злобно изсъска: — Schweinehund!
Джералд, опрял гръб в бара, попита:
— Какво каза той?
— Мисля, че те нарече свиня — каза Дини, без да мисли.
— Момент… — почна Кигън, но Джералд вече бе настръхнал от обида.
— Е, кажи му, че прилича на клоун в тази бойскаутска униформа. Мога да ги бия с една ръка и тримата. Простаци такива. Ей сега ще излезем отвън и…
Ванеса вдигна ръка към очите си и изстена:
— О, Господи! Той си мисли, че е у дома в приятелско обкръжение.
Кигън махна на Херман на бара и бързо прошепна:
— Махни тези нацисти оттук, ако не искаш да си имаш главоболия. Почерпи ги по една бира или нещо друго.
Херман се усмихна с най-искрената си усмивка и подкара тримата германци към салона, без да спира да сипе любезности.
— Ще ви кажа нещо, момчета — заяви Кигън студено. — Тези тримата имат всичките шансове на своя страна. Ясно ли ви е положението?