— Не, не! Не виждаш какво става. Ти просто си караш покрай мръсните щурмоваци, които бият някой собственик на заложна къща или магазин, но не ги виждаш. Мислиш, че това не може да се случи у нас вкъщи, така ли? Нека да ти кажа нещо, приятел: Хитлер се превърна в абсолютен диктатор за по-малко от месец, откакто Хиндербург го назначи, а нацистката партия имаше по-малко от четирийсет процента гласове миналите избори. Хитлер никога не е имал мнозинство никъде и никога не е бил избиран за никакъв. Той просто дойде на власт. Той елиминира конституцията и взе властта. Всеки път, когато това арогантно копеле си отвори устата, почва да обижда американците. И прави расизма приемлив. Дори моден, по дяволите. Не само тук — навсякъде, навсякъде! Завчера чух две от секретарките да се кикотят на последния виц за евреите.
— Такава е човешката природа.
— Наречи го както искаш, аз го наричам предразсъдък. Хитлер събужда този заспал великан във всеки един от нас. Той прави парадирането с омразата приемливо. Той е намерил ключа, Кигън. Гордостта. Той апелира към тяхната гордост. — Уолингфорд млъкна за малко, после попита: — Какво искаш, Франсис? Какво търсиш?
— Не знам, Уоли.
— Е, аз пък знам. Аз съм просто един обикновен глупак от Филаделфия. Бях си запланувал целия живот. Дипломатическият корпус бе всичко за мен. Това исках и се скъсах от работа, за да го постигна. И знаеш ли къде исках да бъда? — Той заби пръст в пода. — Точно тук. В Берлин. От момента, в който започнах дипломатическата си служба, исках да бъда тук. Знаеш ли защо? Понеже знаех, че това ще се превърне в най-горещата точка на света. Знаех го. Знаех, че тук мога да си изградя име, ако постъпвам правилно. И се справях чудесно до снощи. — Той се обърна към лавицата и пъхна последните си лични неща в кашона на бюрото. Задържа за момент една книга и я отвори наслуки.
— Събрани речи на Уудроу Уилсън. Моят идол, мистър Уилсън. Голяма прозорливост. Предаден от собствената си страна. Знаеш ли, че в деня, когато Уудроу Уилсън помолил Конгреса да обяви война на Германия, той също така ги предупредил да не бъдат прекалено сурови към победените, когато спечелим войната, иначе те ще се съвземат и ще отговорят на удара? Голямо прозрение е имал мистър Уилсън. Нарисувай една мишка в ъгъла и веднага ще се появи тигър. Никой не му обърнал внимание. Не оставихме на Германия нищо и сега тигърът е на свобода, а Америка продължава да спи, както винаги.
— Ти си ядосан, Уоли.
— Не съм ядосан, уплашен съм. — Хора като теб ме плашат. Вие сте прекалено изтънчени, за да разберете какво става.
— Ти не си вързан за държавния департамент. Върни се в Щатите и кандидатствай в сената или нещо друго.
— Няма да ме изберат — каза Уолингфорд с отвращение. — Никой не иска да чуе какво имам да им казвам. Когато се събудят, ще бъде прекалено късно.
— На хората им е омръзнало от меланхолия и смърт — каза Кигън. — Те се наситиха на война. Сега се опитват да превъзмогнат депресията. И очакват добри времена, а не заплахи.
— Типичен начин на мислене.
— Казвам го така, както го виждам.
— Признавам, че имаш определен грубиянски чар, Кигън, но ако питаш мен, това е само едно лустро — каза Уолингфорд уморено. — Чувал съм, че майка ти била графиня и още куп романтични глупости, но за мен те си остават само това — глупости. Зад тях ти си едно нищо. Просто още един забогатял мошеник.
Кигън кимна унило и се обърна да си тръгне.
— Имам си такава теория, Кигън — продължи Уолингфорд. — Ако не си против нещо, то ти си за него. Когато обърна гръб на Райнхард, ти целуна Хитлер по задника.
— Успокой се…
— Не! Няма да се успокоя. И ти си прав, това няма нищо общо с Райнхард или моята служба. Аз просто помолих един приятел за услуга и той ми отказа, за това става въпрос.
— Дяволска услуга.
— Щеше да направиш услуга и на себе си. Ти и още много други американци мислят, че Хитлер е кьорфишек, но той ще излапа Европа и единственият начин да го спрем е да започнем война отново. Сега ще ме извиниш, но трябва да напусна страната до шест часа следобед. Депортиран. Каква ирония! Хиляди хора отчаяно мечтаят да напуснат Германия, а мене ме изхвърлят с ритник.
Уолингфорд мина покрай Кигън до вратата и повика сержанта.
— Това е последния кашон, Джери. Няма повече.
— Да, сър — отговори морякът. Уолингфорд огледа офиса още веднъж. Не бяха останали никакви лични вещи. Той тръгна да си ходи и изведнъж се обърна към Кигън.
— Знаеш ли, надявам се да не те видя никога повече, Франсис. — В забележката му прозвуча нотка на тъга. — Това би ми напомняло колко малко разбирам от човешки характери.
Излезе и остави Кигън сам в празната стая.