„Империал“ беше най-елегантното заведение в Берлин. Куполообразният му покрив се извисяваше два етажа над ресторанта. Високи френски прозорци отделяха вътрешната градина от бара. По всички маси имаше свежи цветя. Келнери в бели униформи, украсени със злато, стоически обикаляха салона. Тълпата бе странна смесица от репортери в сини костюми и вратовръзки на цветя, туристи, облечени в бяло, офицери от СС с черни униформи и обичайните агенти на Гестапо, биещи на очи със сивите си костюми и безличните си физиономии, подозиращи всичко и всекиго.
Радмън седеше на една маса в ъгъла и си водеше бележки на поредния смачкан лист.
— Защо не си купиш бележник? — попита Кигън, щом седна срещу него. — Сякаш си извадил тази купчина хартийки от някоя кофа за боклук.
— Силата на навика — отговори Радмън. — Освен това бележниците изискват организация. Как е твоята приятелка? Проверих някои неща за нея. Произлиза от хубаво семейство, ако обичаш парите.
— Достатъчно — каза Кигън.
— Видя ли Уоли?
— За достатъчно време, та да ме обиди и да ми каже сбогом.
— Сбогом?
— Отзовават го.
— Какво?
— Забрави откъде си чул това, което ще ти кажа.
— Естествено.
— Уолингфорд организирал бягството на Райнхард. Трейс, военният аташе, го карал към границата и били хванати от Гестапо. Проклетият глупак бил с колата на посолството. За да избегне международен скандал, Рузвелт лично се извинил на Хитлер, а Уоли и Трейс ги депортират.
Появи се един келнер и Кигън поръча двойно мартини.
— Господи! Какво е станало с Райнхард? — настоя нетърпеливо Радмън.
— Доколкото разбрах, в Гестапо са го мъчили няколко часа, после му излели в гърлото киселина от батерия. Той е мъртъв. Сигурно ще пишат, че е било самоубийство.
— Мога ли да използвам тази информация?
— Можеш да правиш каквото поискаш с нея, само не споменавай моето име. Не искам да правя компания на Уоли и Трейс на кораба за Щатите. Както и да е, сигурен съм, че Гьобелс ще дойде да злорадства за това по време на коктейла.
— Горкият Уоли, всички го мислят за паникьор.
— Той наистина е паникьор.
— Той е ясновидец, Франсис. Той вижда нещата така, както ще се случат.
За първи път Кигън не се впусна в спор. Не мислеше, че има право да спори точно сега, когато Феликс Райнхард му тежеше на съвестта.
— Иде банката на Масачузетс — каза Радмън.
Кигън се обърна и видя Ванеса. Тя се обърна към управителя, който я поведе към тяхната маса.
— Утре заминава за Хамбург — каза Кигън. — Връща се в Бремен.
— Какъв срам!
— Дай да не говорим за политика пред нея, окей?
— Трябва да регистрирам тази новина — каза Радмън. — И трябва да разуча още около миналото на този Трейс. Знаеш ли нещо за него?
— Нищо, освен че е майор.
— Е, всички военни, пратени тук, са майори.
— За благозвучност.
— Добър ден — каза Радмън весело, когато Ванеса наближи масата им.
Тя учтиво му кимна, усмихна се сладко на Кигън и попита:
— Как мина в посолството?
— Цялата дипломация се е изправила на задните си крака — засмя се Кигън.
— Чух, че ни напускате — каза Радмън на Ванеса.
— Откакто съм се родила, баща ми всяка година наема една къща в Саратога. Все още мисли, че съм на десет години и умирам да ходя на следобедни танци.
— Хубаво място да се усамотиш — засмя се Кигън.
— Никога не съм обичала следобедните танци, дори когато бях на десет години. И не искам да се усамотявам.
— Е, и Берлин няма да е същият без вас — каза Радмън с искрена усмивка.
— Страшно мило е, че го казвате. Чу ли го хубаво, Франки?
— Слушам му глупостите от години.
— Как го търпите? — каза Радмън и бръкна в портмонето си. — Той е ужасен циник.
— Това е блъф — каза тя.
— Не си вади портмонето — каза Кигън. — Аз ще се изръся за бирата ти.
— Много щедро от твоя страна. Сигурен съм, че ще те срещна в близките дни. Ще прескоча до Париж за надбягванията, ако мислиш, че твоето конче наистина има шанс.
— Ще ги накара добре да потичат.
— Имаш състезателен кон? — попита Ванеса. — Не знаех.
— Има поне половин дузина състезателни коне — каза Радмън. — И се басирам, че има още доста неща, които не знаете за мистър Кигън. — Той се усмихна, стана, целуна й ръка и си тръгна.
— От отдавна ли сте приятели? — попита тя.
— От войната — каза Кигън. — Той е добро момче, но ще си има големи неприятности.
— Защо?
— Обсебен е от цялата тази нацистка история. И ако не внимава, ще завърши като Райнхард.
— Човекът, за когото говорихте тази сутрин? Какво стана с него?
— Той е мъртъв — каза Кигън и си извади портфейла.