Както всички добри бармани, Кигън усъвършенства изкуството да води един разговор и едновременно да слуша останалите. Никога не записваше нищо, но имаше силна памет. В „Розата“ той научи най-ценните си уроци: никога да не повтаря нещо, което е чул и видял; най-прекият път към сърцето на политика е през портмонето му; подкупването е незаконно само ако те хванат; всички грехове са относителни. И бързо му стана ясно, че всеки си има свой собствен вкус.
На осемнайсет години Франсис вече се сражаваше в окопите на Европа. Когато през 1918 година се върна като герой от войната, Нед му предложи да купи „Розата“.
За половин милион долара.
Не беше лошо за момче на двайсет години с два медала за храброст, Сребърна звезда и две години стаж като барман.
— Сега какво ще правиш? — попита Нед.
— Ще ставам богат, но първо ще ида в колеж — отговори Кигън. — В Бостън. Там има финес и няма такова нещо като богат безделник.
Бе прекарал в колежа по-малко от година, когато извика Джоко Нейлс и го покани на обяд в „Розата“. Бяха минали две години, откакто не бе виждал приятеля си от войната. Дрехите на Нейлс бяха спретнати, но износени, и тенът му беше като на човек, който прекарва дълги и трудни часове в работа на слънце.
— Как я караш — попита го Кигън.
— Знаеш, момче. Докер съм.
— Харесва ли ти?
— На никого не му харесва, това е препитание.
— Имам по-добра идея, Джоко. Имам идея как да правим по няколко милиона долара на година.
— А, ясно. И какво ще правим, ще даваме под наем Белия дом?
— Джоко, имам половин милион долара. Ще купим няколко бързи яхти. Ще пътуваме до Шотландия. Ще направим сделка за хиляда каси скоч на месец…
— Това е контрабанда!
— Разбтара се, че е контрабанда.
— Искаш да лежиш в затвора?
— Послушай ме. Всички пият. Имам приятели, които купуват пиячка при случай. Богати момчета. С връзки. Ще държим отбрана клиентела. Ще правим по един курс на месец. Аз уреждам сделките, ти си по транспорта. Делим по равно.
Нейлс го гледа доста дълго, докато се убеди, че хлапето говори сериозно.
— Нека бъдат шестдесет процента за теб, четирийсет за мен — каза той накрая. — Нали ще водиш сметките.
Кигън се усмихна и каза:
— Напускай работа. Почваме наш бизнес.
През следващите няколко години Франсис Скот Кигън, студент от колежа в Бостън, се раздвояваше между бизнеса и изкуството. Четеше ненаситно и непрекъснато слушаше музика. В същото време бе известен като Франк К., Франк Скоч и Франки Ки — прякор, чийто патриотичен оттенък се губеше на повечето от конкурентите му. Кигън бе проучил как са разпределени териториите между по-известните гангстерски банди на деня: Алфонс в Чикаго, Луис дъ Леп в Бруклин, Шули Датчанина и Франки С. в Манхатън, Уили Накс във Филаделфия, Легс в горната част на Ню Йорк, Наки Джинсън в Джърси и, разбира се, Лучано, Чарли Лъки, който контролираше всичко. Бостън бе свободен, там имаше само дребни търговци. Никой от гангстерите не му обръщаше голямо внимание. За разлика от конкурентите си, които купуваха скоч от превозвачи на брега за четири долара и продаваха за седемнайсет долара, Кигън плащаше по три и петдесет за кварта и продаваше на купувачите си по петнайсет долара бутилката.
Всъщност Кигън се мислеше за познавач на добрите спиртни напитки и доставчик на пиене за много богатите. И никога не мислеше за себе си като за контрабандист. Просто не обичаше тази дума. По дяволите, всички, които познаваше, пиеха. Освен това той не правеше мръсен бизнес. Никакъв фалшив джин, никаква домашна отрова. Неговата специалност бе скоч уиски, внесено направо от Единбург, идеално отлежало и леко като мъгла.
Всичките му приятели от колежа в Бостън бяха богати или почти богати — една снобска компания, която идеално му пасваше. Всички до един бяха потенциални клиенти и всички имаха приятели, които също бяха потенциални клиенти.
— Познавам един чудесен контрабандист, но е много срамежлив — казваше Кигън на приятелите си. — Ще му дам поръчка за вас.
И стоката се доставяше като мляко през задната врата. Клиентелата му определено бе отбрана — двама губернатори, половин дузина сенатори, една известна комедийна звезда от Бродуей, неколцина католически епископи, разпръснати от Джърси до Кънектикът и от Ню Йорк до Масачузетс, а също и един бъдещ президент на Съединените щати. Той вършеше услуги, трупаше пари и всички бяха щастливи. Е, почти всички.