Когато историята се разчу, Артур Флагенхаймер, който бе приел името Шулц Датчанина, за да подхожда на заглавията във вестниците, не издържа и отиде при най-големия бос.
— Виж сега, Лъки — каза Шулц на Лучано, — има едно ирландско копеле, Франки Ки. Продава, без да дели, и то по-евтино, отколкото ние. Без да дели. Това се разчува и не е добре за бизнеса. Това е нечестна конкуренция, ще ти кажа, и предлагам да пречукам това лайно и да приключим. Един нагледен урок.
— Добре де, пречукай го — каза Лучано с уста, пълна със спагети. — Защо, по дяволите, ме питаш? Това не е като да видиш сметката на Калвин Кулидж.
Кигън харесваше шизофреничния живот, който бе почнал да води. Четеше по шест вестника на ден — от „Ню Йорк Таймс“ до „Бостън Глоуб“ и от „Ню Йорк Нюз“ и „Милър“ до „Рейсинг Форм“. Разучаваше всичко като се почне от стоковата борса и се стигне до програмите на кината.
А също така се оправяше и с езика. Можеше по желание да използва ирландския си акцент, когато си поискаше, и имаше силен усет към разликите в говора на двата свята, които бе избрал — обществото на Бостън и подземния свят на Източния бряг.
Чувстваше се еднакво удобно и като Франсис Кигън, когато дискутираше колебанията на стоковата борса с някой банкер от Бостън, и когато беше Франки Ки, разисквайки някое убийство с някой сицилиански гангстер. Това бе един от многото уроци, които бе научил като барман в салона на „Ирландската роза“. Когато си в Рим, говори като римлянин, когато си в Бостън, говори като почетен гражданин на Бостън.
Бостънската засада, както щяха да я нарекат по-късно, бе определено страхлива постъпка — първият опит на Шулц. Кигън бе тръгнал на театър. Когато слезе от колата си, един черен форд изсвистя иззад ъгъла и той чу някой да вика: „Стреляй! Стреляй!“ Снижи се зад колата и в същия миг изтрещяха няколко изстрела. Усети удар, после парене дълбоко в гърба и разбра, че е улучен. Стрелецът, един филаделфийски наемен убиец на име Харви Фуско, така и не успя да се завърне във Филаделфия и да похарчи десетте хиляди долара, които бе получил за работата си. Когато метрото „Манхатън лимитид“ спря на спирката „Броуд Стрийт“, Фуско бе намерен седнал във вагона с „Ню Йорк Дейли Мирър“ в скута и с кръстосани очи, втренчени в основата на носа му, където се мъдреше четирийсет и пет калиброва дупка.
Франки Ки изобщо не бе заподозрян. Той се намираше в интензивното отделение на болницата в Бостън, когато това се бе случило. Властите не знаеха, че тъкмо куршумът на Фуско го бе пратил там, и не бе направена никаква връзка. В архивите нападението срещу Франсис Скот Кигън бе записано като опит за обир. Колкото до Кигън, той все още не знаеше със сигурност кой е премахнал Фуско. Това бе една от онези непоискани услуги, които човек приема като подарък, радва се и ги забравя.
И така, Шулц продължи безуспешно да се опитва да дари Кигън с големия подарък — циментова заливка или безкрайно плуване под водата. Но Кигън, белязан с късмета на ирландците, винаги се оказваше равностоен на предизвикателството. Всеки път, когато Датчанина не успяваше, неговите убийци усещаха жилото на ирландското отмъщение по странен, понякога почти свръхестествен начин. Единият от неуспелите убийци бе ритнат смъртоносно от състезателен кон в една конюшня в парка Белмонт. Друг се бе задушил до смърт с кост от пиле при празнуването на рожден ден в ресторанта „Рубенс“ в Манхатън.
— Слушай, приятел, никога не съм си мръднал пръста срещу никого — каза веднъж Кигън на Албърт А. на една среща в Провидънс, Род Айланд. Албърт Анастасия бе изпратен да пречука Кигън и да избави Шулц Датчанина от нещастията му. — Изглежда, тези неща се случват на хора, които определено не харесвам. Виж, Албърт, аз определено не те харесвам, дори много повече от хората, за които говориш.
Анастасия, вероятно най-добрият убиец на Нюйоркската банда и човек, несвикнал на обиди, бе така поразен, че не каза нищо. Отначало дори не спомена на никого, че тази умна и ловка скумрия от Бостън го е обидила. После яростта му взе връх, но когато реши да организира едно „парти“ в Бостън, се намеси Арнолд Ротщайн.
Няколко дни след срещата с Анастасия Кигън отиде на вечеря в „Розата“, понеже неговият чичо предлагаше най-хубавото говеждо филе в целия град, и Нед се вмъкна в сепарето и седна срещу него.
— Разправят, че си обидил Алберт А. — прошепна той с ирландския си акцент. — Кажи ми, че е лъжа. Кажи ми, че не си мешам капата с големите асове. Господи, Франсис, ще те изкормят и ще те изядат на закуска.