— Защо ще правя такова нещо, чичо?
— Но си разговарял с него, нали? Имал си разговор с Албърт А.
— Искаше да купи моя ролс.
— И ти какво му каза?
— Казах му, че тая няма да я бъде. Казах му, че няма да му подхожда.
— Казал си на Албърт А. това? Че няма да му подхожда?
— Да, казах му, че е прекалено дребен за такава кола. Той се смали с още три пръста, когато осъзна какво му казвам.
— Защо правиш такива неща, Франки? Внимавай. На тоя тип бързо му се пали фитилът.
— Опитал съм го вече, чичо. — Той избърса устата си със салфетката. — Прощавай, но имам важна среща.
— Какво ще правиш пак, ще продаваш уиски на кмета ли? — изкикоти се Нед.
— Отивам до Централния парк.
— Централния парк ли?
— Имам среща с А.Р.
— С Ротщайн! Ти си луд! — Нед поклати глава. — Едно ще ти кажа, момче: когато умра, ще има да плащам доста грехове. Когато ида на небето, баща ти ще ме рита по задника до Балтимор и обратно, че съм те оставил да кривнеш от правия път.
— И наистина би трябвало да го направи — каза Кигън с наперената си усмивка.
Арнолд Ротщайн, още от младежките си години известен като А.Р., бе демократ в истинския смисъл на думата. Всеки ден той бе заобиколен от почитатели на една и съща пейка в югозападната част на Централния парк, точно до Петдесет и девета улица, и изслушваше предложения за сделки, искания за заеми, услуги и така нататък. Искате да преспите с някоя танцьорка? Обърнете се към А.Р. Искате да наемете ченге, да подкупите съдия, да се отървете от свидетел, да подкупите бейзболния шампионат за 1919 година? Обърнете се към А.Р. Искате да загубите пачка на покер? Седнете на масата срещу А.Р.
Кигън стоеше облегнат на каменната стена в южната част на Централния парк и вече десет минути го наблюдаваше. А.Р. не бе толкова стегнат, колкото изглеждаше на снимките. Беше започнал да оплешивява. Но човек можеше да усети силата на този застаряващ мъж, седнал с изправен гръб в сивия си костюм на райета и папийонка на точки. „Голям мозък“ — помисли си Кигън. На няколко метра от него седеше най-силният гангстер на света. По-силен от Капоне, Лучано, Костели и всеки друг. Просто си седеше на слънце и хранеше гълъбите. Луд свят.
Накрая Франсис тръгна по пътеката и застана пред прочутия гангстер. Ротщайн го поизгледа с присвити очи, после протегна ръка и каза:
— Ти сигурно си Франки Ки.
„Малко е кривоглед“ — помисли си Кигън и стисна ръката му.
— Франсис Кигън, мистър Ротщайн — отговори той.
— Наричай ме А.Р. Всички ме наричат А.Р. Седни, почини си. — Той потупа с ръка пейката. Кигън седна.
— Къде е Джими Ноланд? — попита Кигън, използвайки истинското име на Легс Диаманта.
— Познаваш Легс, така ли?
— Никога не съм го виждал. Винаги съм чувал, че ако искаш да срещнеш Легс Диаманта, трябва да намериш Арнолд Ротщайн.
Ротщайн се засмя.
— Голям майтап. Аз съм го чувал така: искаш ли да видиш А.Р., трябва да намериш Легс Диаманта. Той е отсреща на площада, пие кафе. Казах ти, че това ще бъде среща само между мен и теб. Аз не съм от хората, които го усукват.
— Това също съм го чувал.
— Добре. Ще се споразумеем.
— За какво ще се споразумяваме, мис… А.Р.?
— Чух за свадата ви с Албърт А. в провинцията.
— Беше в Провидънс.
— Всичко извън 125-а улица за мен е провинция, синко. Както и да е, разбрах, че си го обидил. Нещо свързано с някаква кола.
— Всъщност Анастасия предложи обединение. Предложи да се откажа от малкия си бизнес и да се присъединя към Лъки Чарли, Костелано, Капоне и цялата тази сицилианска сган, разбирате ли? И те изпращат Албърт А. да уреди сделката. Така си беше. Както и да е, той видя колата ми, разгорещи се и поиска да я има.
— И ти си му казал, че е прекалено голяма за него.
— Нещо подобно.
— Това наистина е чудесно. Харесва ми твоят хъс, момче. Това копеле наистина доста се пали. Имаш късмет, че не е започнал Втората световна война още веднага. Сигурен съм знаеш, че специалността на Албърт А. са големите убийства.
— Обстоятелствата не му позволиха. Ротщайн се разсмя отново.
— Е, познавам Албърт А. и трябва да се съглася с тебе. Той не е от тези, които застават лице срещу лице с някого.
— Е, той се държа много нахакано, разбирате ли, а след като е дошъл да ми иска нещо, смятам, че такава нахаканост не беше най-правилното отношение.
— Ти си падаш по отношенията, така ли?
— Не, аз си падам по това, ако искаш нещо, да кажеш „моля“ или „какво би казал за това“, а не „дай ми го“.
— Доста разумно. За нещастие Албърт А. не е разумен човек. Той определено е от типа „дай ми го“.