— Това копеле стреля само в гръб. Убива за пари. Мирише на смърт. И диша като хиена.
— Диша като хиена! — засмя се Ротщайн. — Страхотно. Има ги много такива.
— Както и да е, той определено не е от този тип хора, които човек изпраща да преговарят за бизнес. Не и ако все пак си сериозен. Пращаш за посредник човек, който знае само „дай“. Така че ние го поразкарахме малко, преди да седнем да говорим, и се отървахме от опашката му. Анастасия е по плановете. Не можа да се оправи с мен, защото му липсваше точно това — нямаше готов план. И ги нямаше неговите стрелци.
— Много хитро. Значи ти мислиш, че ще дойде да те убие?
Кигън погледна Ротщайн и повдигна вежда.
— Не. Мисля, че ще дойде да ми поиска огънче.
— Трябва да призная, че да изпратят него за посредник е лош избор. Не мой, между другото. Аз съм тук просто да изгладя някои различия.
— Точно затова не му повярвах, А.Р. Точно затова мисля, че това не беше искрено предложение. Те си мислят, че си имат работа с нафукано колежанче.
— Какво точно искаш, Франсис?
— Какво искам? Нищо. Абсолютно нищо. Стига. Просто ме оставете на мира. Имам си свой малък бизнес. По дяволите, това за вас е нищо, момчета. Просто някой го сърби нещо… Аз продавам по хиляда каси на месец, вашите хора правят по двайсет хиляди. Ако искат да правят по двайсет и една хиляди, не е проблем. Разбирате какво искам да кажа: каква е разликата? Няколко пъти се опитаха да ме пречукат, и защо? За хиляда каси на месец?
— Е, три пъти почти успяха — каза Ротщайн с бащинска нотка в гласа.
— Но като цяло не успяха — отговори Кигън. — И така, защо сме тук, мистър Ротщайн? Имате ли нещо против мен?
— Искаш ли да знаеш истината?
— Хубаво би било.
— Исках да видя човека, който е казал на Албърт Анастасия, че е прекалено дребен, за да се вози на ролс-ройс.
— Това ли е цялата истина?
— Виж, Франсис… нали така предпочиташ да те наричат?
— Това е името ми. Никога не съм си падал по прякорите.
— Или рекламата.
— Или рекламата. По бих предпочел да видя снимката си върху някой некролог, отколкото на първата страница на „Дейли Нюз“.
— Умно. Е, ще ти кажа цялата истина. Ти правиш бизнес с някои много видни личности. Хора, с които бих желал да имам контакт. Като губернатори например. И така, помислих си, че двамата може да поработим заедно. Ти ми правиш услуга, аз ти правя услуга. Знаеш как стават тези работи. Ще укротя Албърт и ще кажа на сицилианците да те оставят на мира. Няма да имаш повече главоболия. По дяволите, синко, нека видим: хиляда кашона на месец при твоята цена, това прави… два и половина милиона на година. Поправи ме, ако греша. Остават още две-три години, докато отменят този глупав закон. Значи говорим за доста пари, седем-осем милиона долара, и никой няма да те безпокои повече.
— И срещу това?
— Срещу това може би ще ме свържеш с някои от твоите хора.
— Никога не съм се срещал с губернатора.
— Да, но имаш достъп.
— Страхувам се, че няма да мога да направя това, А.Р.
— О?
— Виж, нека бъдем откровени докрай. Аз познавам тези хора в почтеното общество. Те знаят, че аз си имам един дяволски добър контрабандист. Те ми дават поръчката, а аз се грижа за нещата вместо тях. Не им взимам нито цент за това. И така, виждаш ли, ако им предложа такова нещо, някой да разговаря с теб, ще се получи много лошо и за мен, и за теб. Ти държиш организацията на Демократическата партия в Ню Йорк в джоба си, но тези неща не стават по този начин в Олбъни. Няма да видим нищо хубаво, тамошната полиция ще започне да ни търси с фенер. И това, което ти казвам, е просто един съвет. Това е лош ход, А.Р. Ти не искаш това. Ще ти създадат такива главоболия, че и аспиринът няма да ти помогне.
Ротщайн погледна Кигън и сви устни. Бе впечатлен. Имаше разум в приказките на това момче. Кигън познаваше положението в този щат, бе работил в него три-четири години. От друга страна, корупцията на Ротщайн не стигаше толкова надалеко.
— Това са солидни доводи, Кигън. Ти си стъпил здраво на краката си.
— Казвам го така, както го виждам. Защо да дразним лъва?
— Трябва да ти кажа, че бих използвал човек с глава като твоята. Повечето от моите хора мислят с пистолетите и куршумите си. Кажеш им две и две и чак в края на седмицата ще ти кажат четири. Дай им само мускули. Мозък? Глупости! Те си мислят, че ако мръднат на двайсет мили от Йонкърс, ще паднат от планетата. Виж, интересува ли те малка промяна в бизнеса ти?
— Много мило предложение, но предпочитам нещата такива, каквито са.
— Ще ти кажа какво ще направя, Франсис. Ще се върна и ще кажа на Франк и Лъки — да те оставят на мира. Това ти го дължа. Оценявам съвета ти. Аз самият раздавам доста съвети, но не получавам много. Разбирам защо Албърт А. се е отказал. Просто не е знаел какво да прави с теб. С колко пистолета го държеше на прицел, след като го откъсна от групата?