Дълбоко в сърцето си Кигън усещаше, че е бил съблазнен от победните маршове и речи и постерите на разгневения като Бог Чичо Сам, който сочеше с пръст към него и казваше: „Искам те“. Кигън бе отдал младостта си на морската пехота и въпреки че никога не се бе съмнявал в неотложността на войната и необходимостта от победа, той таеше негодувание, че някак си е бил предаден: не от политиците, които го бяха завели в Шато-Тиери и Бело Ууд, колкото от лъжата, че всяка война е слава и всяка победа е сладка. Когато роговете спряха да свирят и вятърът помете конфетите в мръсните канали и музиката замря, той най-накрая възприе победата като тлъста награда, поделена само от политиците и спекулантите, които бързо отбягваха онези, чиято кръв им бе поднесла това жертвено агне.
И така, през една студена декемврийска утрин той и Джоко Нейлс се гушеха до парапета на кораба, като всеки търсеше своя символ, който най-много му напомняше за дома — някой силует, статуя на пристанището или извивка на мост, който се губеше в мъглата.
— Какво ще правиш? — попита Нейлс.
— Не знам. Притежавам част от един бар, нали ти казах — отговори Кигън.
— Вече си се уредил, а?
Той беше на деветнайсет години и не знаеше дали се е уредил, или не. Знаеше само, че да обслужва бар и да слуша как местните политици и търсачите на политически скандали се критикуват взаимно, или как чичо му чете сутрешните заглавия, и да се събужда от миризмата на изветряла бира и смачкани фасове не е това, което иска да прави през останалата част от живота си.
— Може и така да се каже — отговори той. — А ти?
— Работех на пристанището. Предполагам, че пак ще работя там.
— Чувстваш ли се… малко уплашен? Да се завърнеш вкъщи, искам да кажа?
— Да. И ти ли?
— Да.
— Е, с времето всичко ще мине. Трябва да поддържаме връзка… след всичко това.
— Разбира се.
Но след тази сутрин и парада по Пето авеню със скъсаните бричове, дългите кожени гетри, военните шапки и незаредено оръжие, сред хартиените ленти, конфетите и горещата радост на тълпата, те бяха разделени от навалицата и Кигън нямаше да види Джоко Нейлс още две години.
— Няма нищо почтено нито във войната, нито в мира — каза Кигън на професора.
— Доста цинично, нали? — отговори Фирхаус.
— О, не мисля, че става въпрос за цинизъм. Още не са измислили дума, която да изрази моите чувства към тази тема.
Кигън лисна още една кофа върху камъните и поредният облак пара изсвистя в стаята.
— Кланица и граници, това е войната — каза той тихо, без гняв или злоба, като все още се усмихваше. — Няма нищо добро или цинично, или почтено в нея. Нищо, с което да се гордееш. Нищо героично или достойно. Войната е религия на богатите и политиците. Тя е тяхната църква. Така е, професоре — войната е едно отвратително начинание, посветено на унищожаването на младежите от една банда отмъстители — импотентни, жалки старци, които завиждат на младостта.
Той спря, за да дръпне от цигарата си. После продължи, като все още се усмихваше.
— Когато една война свърши, това, което трябва да направим, е да покажем на копелетата и от двете страни всички слепи, инвалиди и луди в резултат на войната, която са започнали. И после да ги одерем живи и да ги запалим на стъпалата на банките, където е струпана печалбата им.
Той спря, дръпна отново и внимателно загаси цигарата си върху горещите камъни.
— После трябва да ги закопаем заедно в обща яма, да зачеркнем имената им от всички човешки документи и паметници и да заличим веднъж завинаги тези копелета от историята. И това ще е повече, отколкото заслужават.
Фирхаус бе някак зашеметен от отговора на Кигън — не толкова от суровостта на неговото мнение, колкото от равнодушието му.
— Е — заекна професорът, — виждам, че наистина сте размишлявали за тези неща. Това е една доста страстна позиция.
— Никаква страст няма в нея, хер професоре. Все още не е измислен достатъчно силен сапун, който да измие вонята от смъртта или достатъчно силно уиски да оправи горчивия вкус, който остава в устата ти. Войната е един мръсен, миризлив и отвратителен бизнес. Сега ще ме извините, но махмурлукът ми е толкова лош, че сигурно ще ме вкара в болница до края на деня.
— Съчувствам ви.
— Мерси.
— И искрено се извинявам.
— Не са необходими извинения. Във всеки случай това е политиката.
— Виждам. Трябва ли да приема тогава, че имате същото крайно становище към политиката, както към войната?