— Изобщо нямам становище за нея.
— Но евреинът Рузенфелт, изглежда, е достоен за уважение в родината ви.
Кигън се засмя, въпреки че дори смехът бе болезнен за цепещата го глава.
— Казва се Рузвелт. И не е евреин.
— Наистина ли? Чувал съм обратното.
— Е, или не сте чули добре, или някой ви е прекарал.
— Моля?
— Метнал ви е. Направил си е шега за ваша сметка. Лично на мен не ми пука какво говорят за него, но мразя да слушам глупави лъжи, и то от интелигентен човек като вас.
— Благодаря. Предполагам, че трябва да приема това като комплимент.
— С такава цел го казах.
— Съжалявам, че не сте разположен. Обичам да дискутирам с американци. Може би като се почувствате по-добре, ще обядваме някъде заедно.
— Ще се радвам да обядвам с вас някой ден, но вие вече чухте мнението ми за всичко — отговори Кигън.
— О, съмнявам се. Човек с вашето образование и опит…
— Какво знаете за моето образование и опит, професоре? Срещнахме се едва преди пет минути.
— О, да, вярно… Може ли да бъда откровен с вас, хер Кигън?
— Ще бъде ободрително.
— Знам някои неща за вас: военното ви досие, вашия успех в бизнеса. Аз наистина съм ви разучил. Нищо мистериозно няма в това, наистина. Мислех, че може да поговорим за нещо, което ще бъде от взаимен интерес.
— Това ми харесва, професоре. Нали знаете поговорката: „Ти на мене, аз на тебе“.
— Хубаво казано. Няма да съм в града за няколко дни. Може би като се върна, ще може… как го казвате вие, американците… да ви завъртя един телефон?
Кигън изгледа за момент професора с тежък поглед, после бавно кимна.
— Защо не? Когато се върнете, завъртете ми един телефон.
Ванеса за малко щеше да изпусне влака си.
— Хайде още веднъж — предложи тя, когато той се върна от сауната. — Струва ми се, че ще минат години, преди да се видим отново.
Бяха загубили чувство за време.
Тя отвори прозореца на купето си и го целуна.
— За тях може да си контрабандист — каза тя със смях, — но за мен си принцът от приказките.
Когато влакът потегли, тя изведнъж се пресегна, свали си шапката, хвърли му я и каза весело:
— Това е моето покровителство. Носи я гордо в битките. Кигън наблюдаваше как големият парен локомотив тромаво изтегля вагоните от сводестата гара. После повървя няколко пресечки до хотела. Учудено осъзна, че тя ще му липсва; не точно компанията й, а по-скоро нейният потенциал. „Всичко бе напразно — помисли си той. — Ванеса ще се върне у дома, ще завърши колеж, ще се омъжи по сметка, ще си има две-три деца и ще умре от скука, докато стане на петдесет.“ Когато се върна в хотела, внезапно промени намерението си и нае такси до „Der Stier Verein“.
Клубът бе празен, ако не се смятаха чистачите. Миришеше на изветряла бира и цигарен дим. Кигън мина отзад и се изкачи по стъпалата на втория етаж. Конрад Вайл живееше в един апартамент, който заемаше предната страна на сградата в съседство с клуба „Златната врата“. На почукването отвори прислужникът му, възрастен мъж, който гледаше на всеки и на всичко с мрачно подозрение.
— Ще проверя дали хер Вайл си е тук — съгласи се той без желание.
Апартаментът бе боядисан в безброй тонове на синьо и зелено и нямаше нито един остър ъгъл. Декоративни лампи хвърляха снопове светлина към тавана и цялата стая бе меко осветена; барчето в ъгъла бе от тъмно стъкло и се осветяваше отдолу. Голям широк прозорец гледаше към центъра на Берлин.
След няколко минути Вайл влезе в стаята, облечен в тъмни панталони и червен копринен домашен жакет. „Вайл може да изглежда елегантен дори под душа“ — помисли си Кигън.
— Е, добре, най-накрая се реши да ме посетиш — каза Вайл с усмивка.
— Извини ме, че първо не позвъних — каза Кигън. — Това бе моментно хрумване.
— Каквато и да е причината, радвам се. Какво ще кажеш за едно бренди? Марката е „Наполеон“ и даже има още прах по бутилката.
— Защо не?
— И така, това светско посещение ли е, или бизнес? — попита Вайл, докато наливаше и на двамата по една великодушна глътка. Соколовите му черти изглеждаха зловещи в отражението на светлината от бара.
— Необходим ми е адресът на певицата Джени Гулд.
— За какво?
— За какво мислиш, че ми трябва? Ще я съдя, че не приема молби.
Вайл цъкна с език.
— Никога няма да свикна с американския ти сарказъм. Лапнал ли си по нея, Франсис?
— Не знам, Конрад, може би точно това очаквам да разбера. Помислих си, че може да е тук някъде на репетиция.
— Тя вече не работи тук.
— Какво?
— Клиентите ми се оплакаха.
— От какво?
— Не им харесва как пее. Или по-точно, не харесват песните, които пее.