Наведен напред, доколкото му бе възможно, със свити колене, Сван полетя надолу пред стената от сняг. Придържаше се настрани от ледника, до самия край на източната падина.
Крафт погледна към трещящата вълна сняг, която бушуваше надолу към него. Беше хванат в капан. Ако не пресечеше ледника, и то веднага… Стъпи на реда, но ските се измъкнаха изпод него и той падна. Отчаяно затърси да се хване за някой ръб, издатина или каквото и да е, за да спре да се пързаля към пропастта. Пръстите му се впиха в леда. Острите ръбове изхлузиха ръкавиците му и се врязаха в пръстите му; нямаше никаква пукнатина, в която да се вкопчи и да спре хлъзгането.
Той с ужас погледна нагоре. Снегът връхлетя върху него като товарен влак, смаза го, преобърна го и го повлече надолу — към долината на триста метра под него.
Сван въобще не се обърна. Чуваше ужасния рев на лавината зад себе си, но продължаваше да се спуска все по-бързо и по-бързо. Не мислеше за лавината зад себе си. Просто продължаваше да се спуска…
Сван смъкна очилата около врата си и разтърси русата си грива, за да изтръска снега. Срещу силното слънце очите му горяха от вълнение.
— Господи, видяхте ли! Бях само на метри от тази снежна лавина. — Погледна назад към планината. — Къде е Крафт?
— Не можа да се справи — каза Лудвиг безизразно. — Лавината го настигна.
— Жалко — каза Сван. — Не беше лош човек. Но изобщо не трябваше да тръгва по западната страна.
— Защо? — попита Фирхаус.
— Прекалено непредсказуем пробег — отговори Сван. — При това слънце летният сняг е нестабилен. Един по-силен повей на вятъра и си изгубен. А и самият път е рискован. Сериозна грешка в преценката. Инструкциите бяха да донесем флага, а не да се убием.
— Затова ли избра източния маршрут? — попита Лудвиг.
— Да. Той е достатъчно опасен, но не самоубийствен.
Изчаках на върха и после слязох колкото се може по-бързо, за да изпреваря Крафт, а не да се убия, докато го правя. Покойниците мъченици не печелят войната, господа, те си остават просто добри персонажи в историческите книги. Крафт допусна фатална грешка в преценката. Работата ми беше да се възползвам от неговите грешки, а не да се тревожа за него.
— Мисля, че чух нещо като пистолетни изстрели точно преди лавината — каза Лудвиг.
— Така ли? — каза Сван. — Сигурно когато лавината се пропука. Наистина звучеше като експлозия. — Той разкопча якето си. — Задачата ми беше да донеса флага до финалната линия, полковник — каза той, като измъкна знамето изпод якето си, прилежно го сгъна и го подаде на Лудвиг.
— Имаш ли още някои въпроси относно квалификацията на Сван? — попита Лудвиг.
— Не — каза Фирхаус. — Никакви въпроси. Искам да му дадеш това. — Той подаде на Лудвиг една тънка златна запалка „Дънхил“ с гравирана на върха вълча глава — талисмана на СС.
Лудвиг прекара палец по гладката повърхност на запалката.
— Това ще бъде подарък по случай завършването на курса — каза Фирхаус. — Кажи му да я пази като очите си. Да му напомня кой е.
— Ясно. Значи мислиш, че вече е готов?
— О, да — каза Фирхаус с усмивка. — Съвсем готов.
ВТОРА КНИГА
„Вярата в свръхестествен източник на злото не е необходима; самите хора са достатъчно податливи на порока.“
18.
Тя сядаше на високия стол в ъгъла на сцената — малко пастелно петно срещу пианото. Имаше и тенор саксофон и бас за фон, но гласът й едва ли се нуждаеше от това. Всяка песен бе импровизация. Светлините в малкия клуб угасваха, конферансието я представяше, чуваше се тремолото на пианото и меката светлина постепенно се засилваше.
Пееше на английски и акцентът й засилваше очарованието. И още с първите ноти покоряваше залата.
Кигън сядаше винаги на една и съща маса, всяка нощ. Изпращаше й рози всеки ден, без картичка, като предполагаше, че рано или късно тя ще свърже цветята с лудия американец, който идва всяка вечер и слуша всичките й изпълнения. Но тя не му обръщаше внимание. Той дори се опита да си уреди среща с нея, но управителят каза, че тя не харесвала американците. Кигън никога не бе получавал такъв решителен отказ от жена и обезкуражен, спря да ходи в клуба.
Настъпващата зима се превърна в зимата на неговото неудовлетворение. Бе мека и Кигън я прекара почти цялата в Южна Франция, в един малък град на име Греноа. Беше решил да зазими един от състезателните си коне там — всъщност кобила, за да я подготви за летния сезон. Кобилата бе показала много добри възможности на американските трасета още като двегодишна и сега Кигън искаше да види какво ще направи на европейската серия. Тренираше я Алоис Джекет, Ал Джек за по-кратко, от Лароз — делтата на Луизиана. Делтата бе известна с четвърт надбягванията, наречени така, защото конете стартираха и тичаха без ограничения четвърт миля право по трасето. За десет години Ал Джек бе научил всичко за породистите състезателни коне и бе станал отличен треньор. Бе висок, със стойка на курсант от Уест Пойнт. Носеше винаги костюм, жилетка, вратовръзка и панамена шапка, дори когато работеше с конете. Смяташе, че конните надбягвания са джентълменско занимание, и се обличаше по съответния начин.