Той изведнъж се изправи.
— Господи, какъв съм загубен! Джон Хемънд ми е пръв приятел!
— Кой е този Джон Хемънд?
— Най-добрият продуцент на „Кълъмбия Рекърдс“, страхотен е! Той е открил някои от най-големите джазови изпълнители. Слушай, сигурен съм, че ще подскочи, като те чуе да пееш. Ще му позвъним от хотела довечера. Може да те прослуша по телефона.
— Ти си луд!…
— Лудо сериозен. Обещавам ти — една песен и той ще ти предложи договор.
— Не, не. Не мога… не и по телефона. С тези междуградски връзки…
— Джени, случват се и по-странни неща. Америка е страна на случайностите.
— Липсва ли ти? — попита тя.
— Не знам. Предполагам, че да — каза той. — Мисля, че все пак трябва да се върна за известно време. Прекалено дълго отсъствах. — И след минута добави: — Ню Йорк Ще ти хареса.
Тя изведнъж се изправи.
— Какво?
— Казах, че Ню Йорк ще ти хареса. Ще прекараме там медения си месец.
— Медения месец?
— Омъжи се за мен, Джени. Аз те обожавам. Ще посветя живота си да те направя щастлива и да бъдеш в безопасност.
— Аз искам да се омъжа за теб, Ки — смутено каза тя. — И ти благодаря, че ми предложи. Но не знам…
— Джени, за една нощ ще чуеш всички велики живи джазови изпълнители. Ще идем в Харлемската опера, в „Савоя“ и „Котън Клуб“…
— Не мога да се откажа от Германия.
Кигън рядко падаше по гръб.
— Окей, ще останем тук. Ти ще станеш моя съпруга, с което ще те направи американска поданичка. Няма да могат да те пипнат.
— О, Ки, за човек, обиколил целия свят, ти си толкова наивен, че… Не виждаш ли, те могат и ще направят всичко, което искат. Ще се откажеш ли от своето гражданство, за да станеш германец? Да останеш тук и да не знаеш дали някога ще се завърнеш в родината си? Ще направиш ли това, Франсис?
Той не отговори.
— Разликата между нас е, че ти можеш да се завърнеш вкъщи, когато поискаш. По всяко време. А ако аз замина за Америка, няма да мога да се върна. Ки, баща ми се сражава за тази страна, така както ти си се сражавал за твоята. Той умря през 1916 година под знамената на кайзера. Не мога да напусна Германия с мисълта, че не съм опитала да я направя по-добра. Ти затова ли напусна Америка — понеже положението стана лошо? Наистина ли си го направил заради това? Затова ли живееш в Германия?
— Не — отговори Кигън. — Не това е причината, за да напусна.
— Разкажи ми. Искам да знам всичко за теб — каза тихо тя. — Може би това ще ми помогне.
През целия си зрял живот Кигън се бе гордял с това, че никога не бе поглеждал назад. Миналото си бе минало, прекалено бе късно, за да бъде променено, така че по-добре да бъде забравено. Но през последните няколко месеца бе принуден да хвърли поглед назад — от Ванеса, от Фирхаус и сега от Джени. Всичко изглеждаше прекалено сложно и дори Кигън не разбираше напълно защо бе напуснал Америка и бе заживял в Европа. Никога не бе разисквал миналото си с никого, даже и с Бърт. Така че не й отговори веднага, а когато най-накрая го направи, всичко се изля като порой, колкото и да се опитваше да го подреди по събития. Спомените му заплуваха назад към ужасното лято на 1932 година, към Вашингтон и нощта, която бе променила живота му завинаги.
— Бях във Вашингтон — започна той. — Не си спомням защо. Беше гореща лятна нощ. Срещнах един познат от Бостън, Бретъл, и той ме покани на неговата яхта, която бе закотвена в река Потомак, на края на града.
Нощта започна с шок, шок при вида на Града на ветераните, покрай който минаваха по пътя към пристанището. Вече три месеца военните ветерани и техните семейства, които се наричаха сами Армията на възрождението, лагеруваха във Вашингтон и си искаха петстотинте долара възнаграждение, гласувано им през 1924 година.
Въпреки че бяха платими до 1945 година, те отчаяно се нуждаеха от тях точно сега.
Кигън не беше подготвен за гледката: двадесет хиляди бивши войници и техните семейства живееха в нищета около сградата на Конгреса и Белия дом. Годината бе почнала добре, но после кризата се задълбочи, а освен това имаше и много сензационни събития. Двадесетмесечният син на най-големия жив герой на Америка, Чарлз Линдберг, бе отвлечен и убит. Срамежлив и затворен като човек, Самотния орел, както го знаеха всички в Америка, бе покорил Атлантическия океан сам с едномоторен самолет. Линдберг, жена му Ан и новороденото им бебе бяха толкова близо до аристокрацията, колкото някой можеше да бъде в Америка, така че трагедията бе на централно място в новините от нощта, когато детето беше откраднато от дома им в Ню Джърси, докато тялото му бе открито седемдесет и два дни по-късно и след това разследването за убийството му се засили и се превърна в национална фикс идея.