Други новини също засенчваха протеста. Във Франция президентът Шарл Дюмер бе убит в една парижка книжарница. Относително непознатият губернатор на Ню Йорк, Франклин Д. Рузвелт, се състезаваше с Хърбърт Хувър за президенството. Джони Вайсмюлер, олимпийският шампион по плуване, стана филмова звезда от първа величина след като измърмори „Аз Тарзан, ти Джейн“ и още пет други фрази в „Тарзан, Човекът-маймуна“. Един машинист на име Джордж Блейздел изработи компактна запалка и я нарече „Зипо“.
Писателят Ърскин Колдуел шокира страната с „Тютюневият път“ — повест за живота на изполичарите в дълбокия Юг, и се говореше, че книгата ще бъде забранена в Бостън и в Юга. „Прекрасен нов свят“ на Олдъс Хъксли порази всички с мрачния си научнофантастичен възглед за живота в бъдещето, макар че по радиото се лансираше Бак Роджърс, който защитаваше корено различни възгледи.
В Охлахома, където земята бе изтощена от години поради лошо стопанисване, настана опустошителна суша и към тринайсетте милиона безработни в страната се добавиха стотици хиляди фермери.
В Лондон протестираха две хиляди гладуващи: кметът на Ню Йорк Джими Уокър си подаде оставката поради пикантен скандал; младият Джон Уейн се биеше за живота си всяка събота следобед в един сериал, наречен „Експресът «Ураган»“; Хърбърт Хувър обяви Сухия закон за неуспешен и насърчи издаването на щатски закони за алкохолните напитки; Фло Зигфелд, който бе придал ново значение на термина шоу-гърл с „Момичето на Зигфелд“, бе намерен мъртъв в Холивуд заедно с жена си Били Бърк. Уолтър Уинчел, черният принц на клюките по радиото, отбеляза една нощ в „Сторк Клаб“: „Много шибана година“ и по въпроса нямаше спор.
Не бе чудно, че тези статии и други подобни бяха изтласкали похода на ветераните от първите страници, а накрая и съвсем от вестниците и радиото. Вашингтон се бе превърнал в един огромен „Хувърград“, едно име — синоним на бидонвилите на безработните, които се скитаха по страната в търсене на загубените си мечти. Седмиците се влачеха, ставаха месеци, а материалите за положението на ветераните се превърнаха в мънички бележки в края на страниците в тази най-лоша година на Кризата.
Протестните лагери бяха чергарски стан от навеси, палатки, колиби от картон и щайги, и изнемогваха в зноя на най-горещото лято в историята на Вашингтон. Тук-там имаше импровизирани градини, които се бореха с жегата, за да родят недоразвити домати и царевица. Жените къпеха децата си в корита с вода от реката. Тълпата не бе нито необуздана, нито заплашителна.
Докато минаваха покрай мизерните лагери, Кигън осъзна колко лесно би могъл да бъде един от тези нещастници. Джоко Нейлс, който го бе докарал във Вашингтон със скъпия си „Пиърс Ероу“, не се сдържа и възкликна:
— Господи, Франки, това са нашите момчета. Ние се бихме заедно. След като нещата са толкова лоши, защо не им платят?
— Не си ли чул? — отговори Кигън. — Хувър казва, че кризата била свършила. Иска да си отидат вкъщи и да умрат от глад далече от очите му.
Най-лошото бе, че повечето от тях нямаха дори къщи, да не говорим за работа. През това най-ужасно лято в историята на нацията имаше тринадесет милиона безработни. Процентът на самоубийствата бе три пъти по-голям от нормалния. А президентът на САЩ, — Хърбърт Хувър, продължаваше да проповядва изопачената си и нелогична доктрина за икономическото съживяване на Америка, която „гангстерите и сухият режим“ били превърнали в полесражение, но семейството щяло да я възкреси. Хувър, разбира се, не говореше за семействата, които бяха изгубили работата си, домовете си и достойнството си в отчайващата фалирала икономика, изкована от арогантни милионери, а за „почтените семейства“, които все още имаха работа, които имаха достатъчно пари, за да се издържат, и седяха вечер до радиоприемниците си да слушат „Джек Амстронг, момчето на цяла Америка“ и „Малкото сираче Ани“ и които всяка неделя ходеха на църква със своите фордове и шевролети.
Благополучието в съзнанието на Хувър и подобните му бе пряко свързано с онези, които работеха и си плащаха данъците и ипотеките, но не и с онеправданите, загубили всичко поради оргията на древните удоволствия, рекламирана от националните ръководители на индустрията и поведена от предшественика на Хувър, Калвин Кулидж, който проповядваше, че „благоденствието е постоянно“. Това, разбира се, бе лъжа и Кулидж, предвидил настъпващото бедствие, реши да не се кандадатира за втори мандат през 1922 година и остави Хувър се превърне във виновника за най-голямата криза, описана в историята. Осем месеца след като Кулидж се оттегли от длъжност, картонената къща се срути.