— В страната цари дяволска бъркотия, Джоко — каза Кигън. — Благославяй късмета си.
По време на вечерята Кигън се въртеше неспокойно, докато слушаше как Бретъл възторжено критикува „комунистите, лагеруващи на поляната пред Белия дом“ и декламира фрази от типа: „Защо не си намерят работа като всички свестни хора“, въпреки че лично той беше наследил парите си и никога през живота си не бе работил. Бретъл наговори куп глупости за обстановката в страната в стил, типичен за възгледите на онези, които всъщност бяха извлекли полза от кризата.
— И тези проклети ветерани да вървят по дяволите! — възкликна разпалено Бретъл. — Да се махат оттук и да си намерят някаква работа. Да дадат своя дял.
— Недей така, Чарли — каза Кигън. — Те не са симуланти. Просто не могат да си намерят работа, за Бога. Трябва да имаш диплома от колеж, за да започнеш работа дори като пиколо в асансьор. От началото на годината четвърт милион души са си загубили домовете.
— И пет хиляди банки пропаднаха заради това! — остро отвърна Бретъл. — Хората не си изпълняват задълженията. Господи, единадесет милиона фермери обсаждат банките и застрахователните компании с проклетите си пушки и отказват да си изплащат ипотеките, представяш ли си?
— Да, и горят зърното, понеже е по-евтино от въглищата, и убиват добитъка си, понеже не могат да го изхранват — каза Кигън. — Ти не можеш да ги разбереш, защото никога не си бил разорен. Но ще го усетиш някоя сутрин, когато се събудиш и се учудиш защо в бърканите ти яйца няма шунка.
— На чия страна си всъщност? — наежено попита Бретъл.
— Не знаех, че това са различни страни.
— Хувър вече контролира всичко — каза един от гостите, млад мъж, облечен в раирано сако и с твърда сламена шапка. — Четохте ли тази сутрин „Хералд Трибюн“? Брутният национален продукт се е увеличил, икономиката се подобрява…
— Това са глупости и вие го знаете много добре. Съпругата на Бретъл ахна.
— Съжалявам — каза Кигън. — За момент забравих къде се намирам.
— Типично — изръмжа Бретъл.
Кигъл взе един следобеден брой на „Стар“ от съседната маса и го вдигна така, че всички да го виждат.
— Ето го нашия велик президент с целулоидна яка и обувки с копчета да разправя на един взвод момичета скаути колко добре вървят нещата. „Никой никога не е умрял от глад в тази държава“, казва той. После обръщаме на тази кратка информация от три реда на двадесет и шеста страница. — Кигън я прочете съвсем бавно: — „Службата по благосъстоянието в Ню Йорк Сити съобщи днес, че двадесет и девет души, повечето деца, са починали от недохранване“. — За момент млъкна, после попита: — Вие коя страница на вестника четете?
Настъпи моментно смущение, после Ивлин Бретъл каза неприязнено:
— Е, това е твоят Ню Йорк Сити.
Една млада жена сви претенциозно рамене и изцвърча:
— Това е от стоковия пазар. Прекалено много хора играят на стоковият пазар, без да разбират нищо.
— Точно така, мила — каза Бретъл самодоволно. — Слушай, Франсис, инвеститорите са загубили седемдесет и четири милиарда долара на стоковия пазар, а това е три пъти повече от военните разходи. И почти всичките са глупаци от богатата средна класа, които изобщо не би трябвало да се занимават с това.
— Но по този начин те подпомагат хора като вас, нали, Чарли?
— Почваш за говориш като проклет болшевик.
— Старата песен! — контрира Кигън. — Щом не мислиш като мен, значи си червен.
— Все пак, това е естествен процес, по дяволите — отбягна забележката Бретъл. — Светът преминава през тези етапи на всеки тридесет, четиридесет или петдесет години. Намалява се гъстотата на населението. И се отърваваме от слабаците.
Нямаше значение, че много от фалиралите бяха банкери, брокери от техния ранг — факт, който ясно се виждаше от броя на меките шапки и едноредни палта на опашките пред безплатните кухни. Възгледите на Бретъл бяха типични — богатите да „разредят“ слабаците от утайката. Така че Кигън потисна презрението си. Нямаше смисъл да спори с гостите на Бретъл. Те защитаваха твърдото становище на ситите спрямо гладните.
Към девет часа обаче чу непогрешимият звук от стрелба. Няколко минути по-късно сладкият, парещ мирис на сълзотворен газ заплува през реката, после се чуха други звуци: далечни писъци, цвилене на коне и странно тракане — на танкови вериги по калдъръм. Нощта се освети от десетки пожари.