— Господи, започва се! — извика Бретъл. — Най-после Хувър ще изхвърли тези копелета.
Компанията се струпа край парапета на яхтата; всички се оглеждаха в нощта да видят поне част от битката. Една яхта ги заобиколи и някой извика:
— Хей, Чарли, вече пресичат моста на Единадесета улица!
Бретъл веднага заповяда на капитана да спусне яхтата по реката към моста. Присъединиха се към другите яхти и увеселителни лодки, скупчени до брега, за да наблюдават безплатния спектакъл. На моста един майор на име Айзенхауер бе заложил картечници, за да отреже пътя на бившите войници към града. Друг майор, на кон, с револвер със седефена дръжка, заповяда на хората си да полеят с бензин мизерното селище на брега на Анакостия и да го запалят. Пламъците се разгоряха към черното небе и мъже на коне с размахани саби галопираха пред пращящия ад. В нощта избухнаха бомби със сълзотворен газ, жени и деца бягаха с писъци.
Кигън изведнъж почувства непреодолимо желание да разбере на място какво става. Стоеше на палубата на яхтата ужасен от това, което армията правеше с неговите бивши другари по оръжие, и си припомняше времето отпреди четиринадесет години, когато той бе само една малка част от катастрофата, довела до всичко това.
Сега, сега трябваше да е тук Бърт Радмън и да опише с пълен размах този погром. Дали невероятното нападение над ветераните се провеждаше в целия град, или това бе изолиран случай на насилие? Просто трябваше да разбере.
— Така им се пада на тези комунисти — гордо оповести Бретъл и се удари по бедрото.
— Те не са комунисти, те са ветерани от армията! — викна ядосано Кигън и настоя да го свалят на кея с лодката.
Джоко го откара до главния лагер на ветераните. По улиците бяха разпилени метални кутии от сълзотворен газ, парчета брезент и картони. После, докато минаваха покрай близкия опустял парк, Кигън му каза да спре.
Слезе от колата, хвърли си сакото и вратовръзката и тръгна по склона към останките на един лагер. Всичко беше опустошено — нищо не бе останало несъборено и несчупено.
Един мъж с дрипава армейска риза, инвалид без дясна ръка, вдървено се клатушкаше към него, препъвайки се в останките от лагера. Силуетът му се очертаваше на фона на пожарите в близкия главен лагер. Той спря за момент, погледна втренчено парцаливия надпис „Мир на този дом“, който се развяваше на един строшен кол от палатка, после продължи през развалините.
По покритите с мърсотия бузи на мъжа се бяха стичали сълзи — сигурно от газа, а на ризата му бяха забодени Орден за храброст и Сребърна звезда. Той се препъваше в руините на лагера и мрачно оглеждаше разрушените палатки, изгорелите навеси, останките от кокошарници, отъпканите градини, счупените куфари и разхвърляните навсякъде парцали. Ровеше из по-големите купчини и викаше:
— Томи! Томи, момчето ми, аз съм, баща ти.
Почти се блъсна в Кигън — толкова бе погълнат от претърсването на развалините.
— Какво правиш тук бе, конте? — попита мъжът. Гласът му се изпълни с омраза.
— Изглежда като Аргона в деня след битката — тихо каза Кигън.
— Бил ли си там? Кигън кимна.
— Същото като тук — горчиво каза мъжът, после забръ-щолеви почти несвързано: — Победихме с почести… какъв срам, те опозориха знамето и армията… тази дебела свиня в Белия дом и неговият сводник Макартур. Това е парад, каза момчето ми, Томи, днес следобед и всички се вдигнахме на Пенсилвания Авеню и стояхме там, и гледахме парада на армията, и дори ги приветствахме… и после… после те се спуснаха срещу нас, срещу нас с кавалерия и цял батальон картечари. Видях и знамето на 34-ти пехотен полк, моето собствено поделение, и те бяха с турени щикове… ох, по дяволите, какво стана… всички мислехме, че е някакъв парад и армията идва да ни подкрепи, и някои даже им се радваха. Господи, човече, ние нямаме пушки, нямаме щикове, нито коне, а те имаха танкове, за Бога. С танкове срещу нас! И изведнъж онова копеле се изправи на седлото и заповяда атака. А, това мръсно копеле, дето сигурно играе поло, това конте Патън, с проклетите си пистолети със седефени дръжки! Да заповядва на войниците. На войниците! Нашите собствени другари да ни секат със саби, като жито по жътва, да тичат срещу нас сякаш сме прасета в кочина… видях как промушиха две момчета колкото моя Томи и прегазиха поне пет жени с конете… жени и деца умряха тук днеска… едно бебе лежи ей там, мъртво, задушило се от газа, по дяволите, Господи, по дяволите! Трябва да намеря жена си и сина си, той е само на седем години и хукна, когато те се втурнаха срещу нас с гадните си коне. Търсеше кучето си. Ема тръгна след него, и ги загубих и двамата в пушека и тъмнината… Ох, проклети да са, проклети да са тия копелета! Те опозориха знамето и всеки човек, който е вдигал оръжие да го защити, всеки човек, който е достоен за страната си и гордо е носил униформата. Плюя ви на знамето, мръсници, никога вече няма да мога да му отдам чест, без да ми се къса сърцето. Срам, срам…