Мъжът отмина в мъглата. Продължаваше да бръщолеви яростния си монолог, само от време на време се чуваше как вика жена си и сина си.
Синята мъгла на сълзотворния газ опари очите на Кигън и кожата по ръцете му. Той видя Патън на фона на оранжевото небе — само през една пресечка, на бял кон. Яздеше през развалините и хвалеше мародерите си: „Добра работа“, „Браво, момчета“. Кигън се върна при колата. Джоко Нейлс се бе облегнал на предната броня, от очите му течаха сълзи.
— Просто не мога да повярвам — изохка той. — Нали се бихме рамо до рамо с тия момчета, Франк.
— Знам, Джоко, знам — отговори Кигън. — Да се махаме оттук.
Върнаха се в хотела, почти не спаха и още преди зори поеха обратно към Бостън. В първите лъчи на зората главната магистрала, излизаща от Вашингтон, изглеждаше като полесражението при Гетисбърг или Атланта. Жени, деца, дрипави мъже, объркани и покрусени, пъплеха по асфалтовата настилка на магистралата: безброй скитници, които нямаха къде да живеят и какво да ядат, които нямаха дори надежда, се бяха впуснали в безцелното си пътуване за никъде. Дори нямаха домове, където да се върнат. Под всеки мост и край всеки железопътен център имаше парцаливи Хувърградове — селища от палатки, пълни с обикновени хора, които пътуваха с железниците от един отчаян лагер в друг в търсене на надежда; хора, загубили вяра в институциите, банките, производителите, застрахователните компании и водачите си.
Спряха за бензин и Кигън купи един сутрешен вестник с надеждата да намери някакъв смисъл в трагичния развой на нощните събития, както го бе намерил веднъж в статията на Бърт Радмън за Бело Ууд. Надяваше се да разбере чия заблудена глупост е изпратила армията срещу тези мъже, които веднъж вече бяха погледнали смъртта в очите заради знамето на родината си. Но репортажите бяха частични, неубедителни и неточни. На първата страница Хувър поздравяваше Макартур за това, „че ни избави от обсадата на Вашингтон“ и по-надолу заявяваше: „Пазете се от тълпата тя разрушава, тя консумира, тя мрази — но никога не гради“.
Кигън смачка вестника и го хвърли на пода.
Когато стигнахме в Ню Йорк, отидохме с колата направо в предизборния щаб на Рузвелт и му додписах чек за двеста и петдесет хиляди долара. И след една седмица напуснах Щатите и оттогава съм тук. — Той спря за момент и загледа двойката лебеди, които плуваха към тях.
— И сега ти е мъчно и искаш да се върнеш у дома — каза тя. — Ти не си се отказал от Америка. Но много хора тук също не са се отказали от Германия.
Той кимна бавно и каза:
— За теб това е важно. Но, Джени, ти трябва да живееш. Хората все още се влюбват, женят се и си имат деца. Хитлер не може да спре това. Политиката и любовта нямат нищо общо. Те са като маслото и водата. Тук става опасно и това е още една причина да се махнеш. Омъжи се за мен, мила. Ела в Америка. Нека опитаме. Когато нещата тук се уталожат, ще се върнем.
— Аз те обичам — заекна тя, — но… но…
И спря. Опитваше се да подреди всички нишки на дилемата си. Кигън усети смущението й, пресегна се и я погали.
— Забрави за това. Виж лебедите. Лебедите бавно плуваха покрай тях.
— Знаеш ли, че лебедите пеят само когато се любят и когато умират?
— О, сега го измисли! — възкликна тя.
— Абсолютно вярно е — каза той и сложи ръка на сърцето си. — Затова наричат последните думи на умиращия човек неговата лебедова песен.
Тя също сложи ръка на гърдите му и за момент по лицето й пробяга страх. Той се наведе и я целуна. Устните й, меки и пълни, бавно се разтвориха и езикът й погали долната му устна.
— Не се бой — прошепна Кигън. — Ние няма да изпеем лебедовата си песен.
20.
Тази година пролетта дойде рано, донесе топлина след зимните снегове, така необходимия дъжд и прерийни ветрове с дъх на мед, които подтикваха първите кълнове на житото и царевицата да се покажат от земята; и обещанието, че 1934 година, както и предишните пет години, ще бъде плодородна. Някога земя на индианците делавари и потаватоми, централните равнини на Индиана бяха изключително плодородни, прочути бяха и с големите си прасета, с които местните хора се гордееха с право. Това бе сладката земя на Бут Таркингтън и Джейми Уитком Райли, земя, населена с шотландски и германски потомци, които с голяма неохота признаваха, че Коул Портър, авторът на „мръсни“ песни за неприличните представления в Бродуей, също е от техния щат.