Всяка събота Луиз и Роджър ходеха в центъра заедно. Той си мушкаше ръката в нейната и винаги успяваше да я преведе покрай бензиностанцията и гаража, на чийто под бе разлят бензин и масло. Бензиностанцията го плашеше, въпреки че не знаеше защо. Не беше заради купчината гуми или шишетата автомобилно масло върху изкривените лавици, или остратата миризма на бензин, натежала във въздуха. Плашеше го работният канал. Имаше някакво лошо знамение, нещо опасно и тайнствено в подобната на гроб дупка в пода. И той тайно се възхищаваше на Франки Балфър, чийто баща бе собственик на бензиностанцията, понеже беше на седемнадесет години и слизаше в страшната дупка само с едно фенерче, и работеше по автомобилите. Роджър стоеше до гаражната врата и наблюдаваше с широко отворени очи, слушаше тракането на гаечните ключове и съскането на въздушния маркуч, докато Франки се ровеше в металните търбу-си на автомобилите, клекнали точно над главата му.
Следваше млечният бар, съвсем нов, свърталище на по-големите ученици, защото само там даваха кока-кола. После идваше бакалницата на Отис Карнаби, месарницата на мистър Хобарт и читалнята „Християнско учение“. По-нататък бе закусвалнята на Барни Морън с мазните покривки и пейките със скъсан линолеум, която миришеше вкусно на силно кафе, палачинки и препечен хляб, а върху почернялата скара цвърчаха наденици и сланина. И най-накрая идваше банката на баща му, точно на ъгъла.
И точно срещу нея беше най-любимото място на Роджър, кино „Тиволи“, между книжарницата на старата мома госпожица Ейми Уинтрон и малкия универсален магазин на Лукас Бейли — дупка, пълна с памучно кадифе, сатен, копчета върху малки картончета, галоши, кройки на дрехи, престилки и целулоидни яки за ризи. Имаше и безвкусни играчки — червени вагони, картинни мозайки, марки за колекционерите, дървени свирки, но истинската съблазън за Роджър бе пълната с бонбони стъклена вит-ринка. Роджър обикновено харчеше там по една петцен-това монета — половината от седмичната си дажба. Гледаше съсредоточено подносите с ментолки и карамели, купчинките дропс, смукалките, спиралите от червен и черен небет-шекер, скъпите шоколадови бонбони и вафлите „Неко“ и с болка правеше избора си. Другата монета спестяваше за дневното представление в „Тиволи“.
Най-интересното място на главната улица беше салонът на Джошуа Халем, съседен на универсалния магазин. Той бе забранен за момчета под четиринадесет години, понеже тук се събираха мъжете да си разкажат последните неприлични истории и всяка втора дума беше псувня. Роджър и другите момчета се събираха под предния прозорец, напластен от годините с прах и мазнина, и надзъртаха вътре, към забранените зелени билярдни маси. Старият Халем, който бе загубил единия си крак във войната и имаше истински, ама съвсем истински дървен крак, винаги седеше на високия си стол — дървеният му крак стърчеше право напред, и надзираваше масите; а когато се мръщеше на момчетата и дяволски им намигваше, те се пръскаха като врабчета.
После идваше мебелният магазин на Исак Коен, мрачно и тясно помещение, пълно с маси, легла, матраци, люлеещи се столове, детски креватчета, всичките наблъскани наедно, а до него беше бръснарницата на Ник Константин, която миришеше на талк, прах и боя за обувки там Роджър се беше подстригал за първи път и оттогава ходеше веднъж месечно. Над нея, на втория етаж, беше градският фризьорски салон на Милдред, съпругата на Ник, а диагонално срещу банката беше „При Захария“ — занемарен хотел, където пътниците и търговските агенти можеха да пренощуват за два долара в кревати с провис-нали пружини. Единственият законен бар в града беше зад фоайето на хотела и там бе забранено за деца и жени.
Едно от любимите места на Роджър беше месарският магазин на Джеси Хобърт, понеже там беше видял първото „чудо“ в живота си. Мистър Хобърт донесе пилето някъде изотзад, където държеше в кафези кокошките и пилетата, и го вдигна, да го огледа Луиз. Пилето пляскаше с крила.