— Как така измисли този план? — попита той.
— Направи ми го един експерт.
— Кой?
— Хърман К. Лам.
— Кой? — попита Хомър ван Митър. Обаждаше се за първи път след закуската.
— Хърман Лам. Би трябвало да знаеш това име, той е бащата на съвременния банков обир. Тринадесет години е обирал банки преди да го хванат.
— Хайде де! — каза Ван Митър скептично.
— Къде го срещна? — попита Нелсън.
— Не съм го срещал. Помниш ли Уолтър Дитрих?
— Да. Вече се е оттеглил, нали?
— Спотайва се — каза Дилинджър. — Познавам Уоли откакто направих първият си удар в Мичиган Сити. Той работи с Хърман Лам цели тринадесет години. Тринадесет години, без да го хванат. Тайната на Лам беше планирането, изпълнението и бързината. Той взимаше в предвид всичко, правеше планове точно като моите и никога не се бавеше повече от четири минути. И винаги знаеше как да се измъкне.
Дилинджър беше среден на ръст, с оредяваща руса коса, сега боядисана черна, и високо чело. Хлътналите му сини очи бяха покрити от очила със златни рамки без лещи. И въпреки че бе прекарал болезнени часове да преправя отпечатъците от пръстите си с киселина, а на лицето си бе направил пластична операция, суетата му бе надделяла — Дилинджър беше мъж, който се харесваше на жените, и продължаваше да се перчи с тънките си мустачки, както и с вечната си сламена шапка.
Другите мъже в колата бяха Хари Пиърпонт, докаран изпит мъж, който обичаше да го наричат „Щастливеца“; Хомър ван Митър, който говореше много малко и се подвизаваше с Дилинджър най-дълго време; и Ръсел Кларк — слаб, суров мъж, който според някои приличаше на Чарлз Линдберг. Кларк беше бивш механик и чудесен шофьор.
Ван Митър, Кларк и Дилинджър бяха стари приятели. Нелсън се бе присъединил към тайфата по-късно и Дилинджър си имаше за него едно наум. Нелсън обичаше да убива и го бе правил много пъти, а това бе нарушение на неписания закон на Джон Дилинджър — никакви убийства. Досега Нелсън бе нарушил само веднъж правилото — беше убил един полицай, докато се опитваше да спаси Дилинджър от полицията. Така че Дилинджър трудно можеше да се оплаче.
— Та как се казваше този град? — понита Ръсел Кларк.
— Делфи — отговори Дилинджър.
— Е, сега го няма на картата, но утре ще се появи — засмя се Ръсел.
— Делфи — каза Пиърпонт. — Що за име е това?
— Гръцко — отговори Дилинджър.
— Как така са му сложили гръцко име?
— Убий ме, ако мога да ти кажа — рече Дилинджър и вдигна рамене.
— Какво става, по дяволите? — викна изведнъж Ван Митър.
На половина миля пред тях един войник бе спрял движението. Имаше поне десетина коли.
— Ах, мамка му… — изръмжа Кларк. Дилинджър погледна наляво и надясно. Пред тях покрай една нива се отбиваше черен път.
— Там — каза той. — Завий надясно, Ръс. Ръсел дори не намали.
— Завий надясно, ти казвам! Натам! По дяволите, Ръсел!
Кларк удари спирачки, гумите изсвириха пронизително, после колата зави по черния път и се задруса.
— Какво става, да не правят сбирка на ченгетата или нещо подобно? — каза Хомър.
— По дяволите, Хомър, млъкни. Продължавай да караш, Ръс. Просто продължавай да караш, сякаш сме нормални граждани.
— Господи, вижте пушека — каза Ван Митър. Гъст облак дим се извисяваше над града.
— Сигурно целият град гори.
— Голям късмет, няма що — обади се Хомър. Дилинджър грабна една пътна карта от таблото и я отвори.
— Къде сме, по дяволите — каза той и затърси с пръст по картата.
— Няма да успеем да се върнем на пътя.
— Ето ни — каза Дилинджър. — Всичко е наред. Завий наляво на следващото отклонение. Ще се върнем на магистралата южно от града. По дяволите, това е идеално!
— Това е поличба — каза Пиърпонт. — Щяхме да я оплескаме. А започна да вали.
— Още не сме свършили за днес — каза Дилинджър. — Имаме още време, а дъждът е хубаво нещо, държи хората вкъщи.
— Къде отиваме сега? На пикник? — ухили се Нелсън. Да, на пикник на около двадесет мили по-нататък.
Ще ни сервират чай и препечени филийки в другата банка.
— Каква друга банка?
— Вчера Хомър и аз огледахме три банки — каза Дилинджър. Ще оберем банка номер две. Вероятно също така тлъста. И е отворена до три часа в петък. Ще ги ударим в три без четвърт — след три часа вече ще е тъмно.
— Не ми харесва — каза Хомър ван Митър. — Казах ти, че тези градчета с по една улица за влизане и една за излизане, ме нервират.
— Проблемът ти, Хомър, е, че си един гаден обесник.
— Опитвам се да предвидя всичко, Джони.
— Искаш да направиш отново удар в голям град, така ли?