— А пазачите? — попита Пиърпонт.
— В банката има само един старец.
— Той е на около седемдесет — каза Ван Митър. — Сигурно не вижда по-далеч от носа си.
— Полицейският участък е на две преки. — продължи Дилинджър. — Точно до вратата на банката има телефонна кабина, аз ще се погрижа за това. Ще инсценираме фалшив инцидент на магистралата, това ще накара шерифа да излезе от града. — Така че ще имаме двама полицаи и един дядка в банката. — Той се разсмя. — По дяволите, момчета, ще си имаме работа с намален състав.
Младият полицай спря пред банката и отърси дъжда от дъждобрана си, после влезе и представи седмичната си бележка на Демпси за подпис. Лутър Конклин беше местно момче, навремето играеше футбол в гимназията и после прекара две години в колежа. Беше ходил и войник осем месеца и всички в града бяха горди с него.
— Как си днес, Лутър? — попита Демпси, като слагаше подписа си на зеления лист хартия.
— Благодаря, добре. Чухте ли за пожара в Делфи?
— Не, кога се случи? Нощес ли?
Точно сега гори — каза Лутър. — Повикаха ни на помощ. Шерифът Билинг замина да провери нещата. Изгорял новият магазин.
— Е, надявам се да няма пострадали — каза Демпси.
Банковият касиер уважи бележката на Конклин и му отброи двадесет и пет долара. Лутър излезе от банката като ги броеше, а Демпси погледна часовника над вратата. Още десет минути и край на работното време. И ще бъде на път за Чикаго. Устата му започна да пресъхва, когато си помисли за пътуването.
Кларк бавно насочи пакарда по главната улица, зави надясно, мина една пресечка и сви обратно по пътя, но който бяха дошли. Минаха покрай полицейския участък един млад полицай тъкмо влизаше там. Полицейската кола бе паркирана в двора.
— Е, разбрахте къде се намира законът — засмя се Дилинджър. — Завърти обратно на ъгъла, Ръс. Ще оставим Хомър и Лестър.
Двамата мъже слязоха от колата и небрежно тръгнаха към банката, а Ръсел подкара по пресечката още веднъж и остави и Хари Пиърионт и Дилинджър. Те тръгнаха обратно покрай магазина за амуниции към банката, с пушки, скрити под дъждобраните. Когато стигнаха банката, Ван Митър и Нелсън вече пресичаха улицата към тях.
— Окей, хайде — каза Дилинджър и двамата с Хари влязоха. След една минута влязоха и партньорите им.
Демпси както винаги вдигна глава да погледне кой влиза. Непознати. Погледна ги повторно. Този с очилата смътно приличаше на…
Дилинджър извади пушката изпод дъждобрана си. Мъжът зад него обърна табелата на вратата на „Затворено“ и дръпна пердето.
— Слушайте всички викна рязко и високо мъжът с пушката. — Млъкнете и ме слушайте. Аз съм Джон Дилинджър и сме тук, за да оберем тази банка. Не викайте, госпожо, просто преглътнете, аз познавам викачите, щом ги видя. Всички просто млъкнете и седнете на пода. Настанете се удобно и не пипайте алармата, не викайте и не вдигайте шум, иначе някои хора ще пострадат. Този там е Нелсън Бебока и пръстът му много играе върху спусъка. Четири минути, Хомър! Сега, не искаме да пострада никой, разбирате ли? Тук сме само за да изтеглим малко пари.
Той се засмя и надникна през прозореца. Пушката бе насочена към тавана. В банката имаше шестима служители и четирима клиенти. Ван Митър, Кларк и Пиърпонт коленичиха, Нелсън изтича по гърбовете им, прескочи през касиерската витрина, изблъска две от касиерките и отвори вратата. Дилинджър гледаше секундомера. Другите трима станаха и влязоха в отделението за бизнесмени. Мазето беше отворено.
Дилинджър погледна през прозореца и видя един полицай — вървеше по отсрещния тротоар на главната улица.
— Господи! — каза той под нос. — Ченге.
Тайлър Огълсби беше оставил Лутър Конклин на телефона, за да направи редовната си обиколка в три часа. Беше запланувал да отиде до банката, но пердетата бяха спуснати и се виждаше табелата „Затворено“. Провери часовника си. Или той беше назад, или Бен Скоби беше избързал. Той влезе в бръснарницата.
— Какъв е този пожар в Делхи? — попита го Ник Константин.
— Новият магазин — отговори Тайлър. — Голям пожар. Още не са изгасили. Лестър отиде да помогне…