— Чудесно. Слушай, мога да закарам Луиз до ресторанта на Шорти в Делфи, да я разсея малко. Имаме достатъчно време.
— Добра идея — каза банкерът. — Ти, изглежда, винаги знаеш какво да направиш, Фред. Не знам какво бих правил без теб.
— Времената са ужасни, Бен, наистина ужасни.
— Разбира се. Ще извикам мисис Рамзи да дойде при момчето, докато свърши срещата.
— Добре. Ще се видим в седем и половина.
Той се върна на горния етаж, довърши свиването на цигарата, легна по гръб до тялото на Луиз Скоби и я запали. После посегна с палец и показалец и й затвори очите.
Когато довърши цигарата си, влезе в банята, избръсна си мустаците и взе един душ. Използваше силен катранен сапун да измие черната боя от косата си. Върна се в спалнята, извади долното чекмедже на шкафа, бръкна отзад, извади ножа, отиде пак в банята и закрепи нацисткото оръжие към прасеца си с лейкопласт. После се качи на тавана, измъкна от вехториите една заключена кутия и я изпразни от съдържанието й: пари, нов паспорт и акт за раждане, влогови книжки от банкова сметка в Ню Йорк. Раздели си косата по средата и я пусна напред върху челото си. Сложи парите в един плик и ги завърза пред корема си. После методично провери всеки сантиметър от къщата. Нямаше нищо друго, което да му потрябва, нищо, което да издаде неговата самоличност.
Облече дълги гащи, стегнати панталони, дебел потник и вълнена риза над него и си взе дъждобрана. Облече и тялото на Луиз, занесе го в колата и го сложи в багажника заедно с празната кутия.
Тежките облаци и дъждът бяха причина да се стъмни рано този петък. Демпси паркира между дърветата близо до парка. Тялото на Луиз беше подпряло волана, вдървените пръсти на едната й ръка го стискаха, другата й ръка бе отпусната на седалката. Той я разтвори и сгъна пръстите й около сакото, което носеше по време на обира. Беше разпрал единия ръкав под мишницата така, че да изглежда сякаш с последни усилия се е откъснал от хватката на Луиз. Увери се, че никой не гледа, и изхвърли тежката кутия и очилата в реката. Погледна си часовника: пет и четирийсет и пет.
Време беше. Запали колата и като седеше близо до трупа, превключи на бавна скорост, излезе на шосе 25 и подкара към моста. Не се виждаха никакви коли. Точно преди моста имаше стръмен насип, който слизаше направо към буйната река. Той набра скорост, докато стигна на десетина метра от насипа, после удари силно спирачките и завъртя кормилото. Колата се завъртя и остави дълги черни хлъзгави следи, а той я насочи към насипа, намали на десет мили в час, отвори вратата си и щом колата забоботи към реката, натисна с крак газта и изскочи.
Падна на калния банкет, усети как якето се скъса на лакътя му и острото дращене на камъчетата. Превъртя се по гръб и заби пети в калта, за да спре плъзгането си. Натискането на газта беше достатъчно да прехвърли буика през насипа. След миг колата се плъзна надолу, подскачайки като тапа за въдица, после пльосна в реката и изчезна в буйната кална вода.
Демпси скочи, бързо заличи следите си в калта и затича към железопътната линия. Товарният влак в шест часа щеше да намали, докато пресече западната част на града, и тук бе идеалното място да скочи в него. Мъжът стигна моста, сниши се до една купчина и зачака. Влакът закъсня с пет минути, намали както винаги и се насочи към моста. Докато трополеше отгоре, машината Изсвири веднъж, силно и печално. Демпси се покатери на насипа и затича край влака. Трябваше да си премери стъпките така, че краката му да стъпват по гредите. Секундите минаваха. Най-сетне един закрит фургон изтрополи от тъмнината до него с наполовина отворена врата и когато мина покрай него, той се пресегна навътре, като отчаяно търсеше да се хване за нещо. Кракът му се подхлъзна по мократа греда. Демиси отчаяно се оттласна с другия крак, сграбчи края на отворената врата и се прехвърли във вагона.
ТРЕТА КНИГА
„Вярата в свръхестествен източник на злото не е необходима; самите хора са достатъчно податливи на порока.“
23.
Бърт Радмън обичаше да пише в малката читалня до фоайето на хотел „Бристол“ — предпочиташе я пред апартамента си, който беше прекалено тих и уединен, и офиса си, където пък беше прекалено шумно и му досаждаха. Читалнята беше унила и тиха, обърнатите към тавана месингови лампи, монтирани на стените, хвърляха мека светлина върху тапетите на червено-черни райета. По половин дузината махагонови бюра имаше допълнителни лампи и месингови мастилници. Канапетата и столовете бяха кожени и хората, които обикновено седяха на тях, шепнеха, а не крещяха.