Ако усетеше нужда от напитка, оттатък тясното фоайе беше барът на хотела — интимен водопой с шестметров, покрит с плочи тезгях покрай едната стена, с въгленочерни килими, маси със стъклени плотове и столове с меки възглавници. Барманът Роми пускаше любимите си плочи на грамофона, скрит в малката ниша до склада, и вкусовете му варираха от опера и класика до последните джазови записи. Роми беше може би и най-грубият барман в Париж: посрещаше редките музикални желания на клиентите си с мрачно ръмжене, последвано от „нон“, отказваше да се впусне в случаен разговор и си мърмореше нецензурни неща, когато го молеха да приготви напитка, която той лично не харесваше. Но макар да беше неприветлив, компенсираше това с феноменалната си памет — помнеше какви напитки обичат гостите, които понякога не беше виждал шест месеца, че и повече.
Вече втора година Радмън си водеше дневник и записваше всекидневните си занимания, мнения и впечатления от ескалиращата криза в Европа — нещо като хроника на най-съкровените му мисли и страхове, оценка на започващата буря.
Тази вечер той пишеше есе за въодушевлението на французите, които, изглежда, повърхностно игнорираха заплахата от север и изток. В края на краищата, те си имаха отбранителната линия Мажино — една вертикална бетонна стена, защитена от бункери, която се простираше по цялата дължина на границата. Това, заедно с френската армия, се предполагаше, че ще удържи Вермахта на Хитлер. Според Радмън това бе смешно и така го беше написал в някои от статиите си — констатация, която не можеше да му спечели любовта на френското правителство и военните.
Всяка вечер той сядаше в читалнята с чаша абсент и оставяше мислите си да витаят, като разширяваше субективното си мнение и добавяше непотвърдени слухове и предсказания за бъдещето на континента, които не можеше да използва във вестникарските си статии. Той използваше свободното си от работа за „Таймс“ време да преработи дневника си, който наричаше „Увертюра към нещастието“, и се опитваше да не обръща внимание на настойчивия вътрешен глас, който му казваше, че всъщност пише книга. Радмън все още не беше готов да приеме тази отговорност като реалност.
Хотел „Бристол“ беше малък, но изключителен хотел, който се придържаше към редовните клиенти и знаменитостите, които не можеха да намерят анонимност в по-големия и известен „Риц“. Кигън винаги отсядаше в „Бристол“. Първо, беше удобно, а, второ, беше познат тук и управителите му обръщаха специално внимание. Фоайето беше малък, тесен коридор, водещ към регистрацията и асансьора, просто една абаносовотъмна клетка. Вратите на читалнята и бара бяха една срещу друга. Кигън и Джени винаги идваха в читалнята, когато се връщаха от нощните си набези в търсене на развлечения, и това беше знак за Радмън да прекъсне усамотението си. Винаги си пийваха заедно по чашка преди лягане.
Но тази вечер те закъсняваха. Радмън, уморен от придирчивото си редактиране, реши да си вземе още нещо за пиене, и когато отиде на бара, видя там фон Майстер, аташето на немското посолство. На фона на оцветените в черно стъклени лавици със спиртни напитки той изглеждаше наистина заплашителна фигура, висока и изправена, почти сатанинска персонификация на Третия райх. Фон Майстер носеше тъмносин двуреден костюм вместо униформата си и все пак Радмън изведнъж усети студенина, сякаш беше минал покрай отворен хладилник.
— Bon soir, мосю Радмън — каза немецът, после кимна към дневника. Както винаги не оставяш въображението си без работа, а?
— Е, лично аз мисля, че пиша истината — усмихна се Радмън.
— Истината за едни е лъжа за други, нали така? Не знам кой е казал това, сигурно някой проницателен поет.
— Сигурно отговори Радмън.
— Разбирам, че твоят американски приятел… как се казваше… — Радмън не отговори и фон Майстер махна с ръка, сякаш милостиво му прощаваше. — А, да, Кигън. Чух, че ще се ожени за това германско момиче.
— Така разправят.
— Надявам се, че ще бъдат много щастливи — каза германецът доста неубедително.
— Ще им кажа колко си загрижен.
Фон Майстер пак посочи дневника на Радмън, този път с лека усмивка, и каза:
Трудно може да се каже, че имаш обективно гледище. Мислех, че обективността е основното за добрия журналист.
— На това ли са те учили в Кеймбридж?
— Това, на което са ме учили в Кеймбридж, не ми върши голяма работа. Това, което научих в Кеймбридж, е, че британската империя е обречена. Конецът е пред скъсване. Прекалено много бракове между родственици.