Кравиц бе първият човек, когото Фирхаус намрази истински, и тази омраза с годините се бе разраснала и бе включила всички евреи. Той се наслаждаваше на лъжите и слуховете, които расистите разпространяваха за тях, а когато прочете „Майн Кампф“, омразата му стигна до крайност. Тя стана неговият Талмуд, неговата Библия. Хитлер беше Бог, евреите бяха Дявола и кръвта беше светената вода на живота, която трябваше да бъде очистена и пречистена от грях и превърната в арийска за славата на Третия райх. Той беше един идеален нацист — интелигентен посветен мъж, чиято сляпа омраза беше заменила моралните му убеждения и чийто расизъм беше толкова долен, че се доближаваше до извратения религиозен фанатизъм, при който ритуалите са унищожение, предателство, мъчения и убийства.
Фирхаус добре разбираше иронията на факта, че зависи напълно от евреите, за да изпълни една от най-важните задачи, които му бяха поставени. В момента усмихнато наблюдаваше през открехнатата врата на всекидневната си как въвеждат в кабинета му Херман Адлер. Погледна си часовника. Ще го остави да почака десетина минути. Десет минути сам в кабинета, със собствената си параноя. Каква прелестна мисъл!
Херман Адлер седна на стола и здраво стисна чантата пред гърдите си, сякаш се страхуваше да не отлети. Стаята беше мрачна въпреки двете лампи — едната осветяваше бюрото, а другата — Адлер. На ореховото бюро имаше само един бележник, телефон и пепелник. Преди очите на Адлер да привикнат към тъмнината, вратата се отвори и Фирхаус влезе напето, опитвайки се да омаловажи буцата на гърба си. Не погледна към Адлер, а седна на бюрото, сложи си очилата, отвори едно чекмедже и взе някаква папка. Извади си джобния часовник и го сложи пред себе си, отвори папката и прелисти съдържанието й, като от време на време спираше да прочете нещо, кимаше и си мърмореше одобрително.
Най-накрая запали цигара, облегна се и прикова суровите си очи в Адлер, който продължаваше да седи на ръба на стола и да стиска чантата.
— И така… може ли да те наричам Херман? — каза учтиво Фирхаус.
— О, да, разбира се, господин…
— Може да ме наричаш „господин професоре“ — каза Фирхаус и пак погледна в папката.
— Благодаря ви, хер професоре.
— Ти работиш изключително успешно по нашата Родословна програма, Херман. Затова пожелах да се срещна лично с теб… но бях доста зает.
— Разбирам, хер професоре.
Фирхаус беше научил, че колкото повече правеше човек, толкова повече изискваше Хитлер от него. Отначало беше разузнавателният отдел, после Черната лилия и сега родословната програма. Той беше решен да накара експеримента да проработи. Докато Химлер и Хайдрих бяха заети с по-важния проблем да се занимават със стопроцентовите евреи, Фирхаус тихо вършеше своята работа със субекти със смесена кръв: половин, четвърт и една осма евреи. Беше трудно. Адлер се беше оказал безценен съюзник в този проект.
— Виждам, че и двамата обичаме операта — каза той, без да вдигне поглед. Ни най-малко не се интересуваше от любовта на Адлер към операта, просто искаше евреинът да разбере, че СС знае всичко.
— Да, операта е голямата ми любов. Когато жена ми беше жива, ходехме на почивка в Италия. Всяка вечер ходехме в „Ла Скала“.
— Много хубаво. Както вече казах, твоите сведения са много интересни.
— Благодаря — отговори Адлер. Главата му нервно подскачаше.
— Колко са сега, дванадесет, тринадесет семейства?
— Петнадесет, господин професоре — отговори Адлер скромно.
— Хм. Някои от евреите във вашата общност усещат ли, че вършиш тази работа?
— Не, не, господин професоре — каза Адлер разтревожено. — Никой не подозира нищо.
— Добре.
— Точно затова дойдох да направя доклада си през нощта.
Фирхаус отново се взря внимателно в Адлер. Четирийсетгодишен нисък мъж, набит, но не дебел, с вълниста коса и нежни очи. Лицето му беше сбръчкано и бледо като тебешир. Носеше син костюм от шеевиот с кръпки на лактите, а яката на ризата му беше оръфана. Върху горната му устна лъщеше пот.
„Спретнат, но без вкус — помисли си Фирхаус. — Признателен — не, задължен — за най-малката услуга.“
— Ще те попитам нещо, Херман. Това притеснява ли те? Да издаваш други евреи по този начин?
Адлер дори не се замисли, а веднага поклати глава.
— Такъв е законът — каза той. — Имам късмет, че ми е предоставена тази възможност.