— Защо не взехме моята кола? – питам, като кимвам към моята блестяща снежнобяла машина.
Той замръзва и поглежда към мен с ъгъла на очите си.
— Не може да караш много далеч.
Вътрешно ликувам.
— Не, но ти можеш! – Би трябвало да го атакувам с истерия и да го накарам да кара проклетия танк. Няма да се изненадам, ако се окаже, че нещото е бронирано.
— Да, бих могъл, но имам тази сега. – Той ме докосва леко и пали двигателя, като го форсира шумно с доволна усмивка. – Чуй това! – той въздиша, вкарва на скорост и потегля.
Завистливо се възхищавам на дълбокото ръмжене на DBS-а и докато отпускам главата си на облегалката, продължавам да се наслаждавам на невероятния профил на Джеси.
— Къде ме караш? – питам, докато вадя телефона от чантата си.
— Казах ти, при майка ти.
Извъртам очи драматично. Знам, че по-скоро сам би си отрязал главата, отколкото да види майка ми доброволно.
— Добре – въздишам и набирам Кейт.
— Дай ми телефона! – Ръката му се насочва към мен, а пръстите му сграбчват въздуха помежду ни. – Никакъв телефон.
— Трябва да се обадя на Кейт.
Той хваща телефона ми и го изключва.
— Обадих се на всички, които трябва да знаят, че заминаваме, включително и на Кейт. Успокой се, Ава!
Не се опитвам да променям нещо. Нямам желание.
* * *
— Ава, бебче, събуди се!
Отварям очи и се протягам, а ръцете ми опират в нещо. Объркана, поглеждам нагоре и виждам покрива на колата. Тогава обръщам глава настрани и се оказвам лице в лице с моя властен маниак. Той ми се усмихва широко.
— Къде сме? – потърквам очи.
— В Корнуол – отговаря бързо.
Все още спящият ми мозък регистрира потребността ми да пишкам.
— Спри – казвам. Прозвучава като хленчене. – Трябва да пишкам! – Извъртам се на седалката и хващам дръжката, за да сляза, като междувременно оглеждам околността. Позната ми е – ниска стена, която огражда неголям двор, малка барака, през която може да минеш по ветровития път надолу към плажа, и смесица от пясък и листа в канала. Това ми изглежда познато. Твърде познато.
Обръщам лице към него.
— Не си се шегувал – казвам недоумяващо и проверявам повторно, но видът на висящия неопрен* в градината оттатък пътя само потвърждава страховете ми. – Решил си да ме захвърлиш при мама? – звуча обидено. Обидена съм. Може би той не е успял да се справи с нелепата си свръхпредпазливост и е стигнал до заключението, че ако родителите ми се грижат за мен по време на бременността, няма да получи удар. Това може също така да спаси брака ни, защото мога да си представя предстоящите месеци на контрол от негова страна и съпротивата от моя – и това докато съм твърде дебела, за да си отмъщавам. Ще стана колкото кит. Огромна. Чудовищна. Дебела и бременна и абсолютно непривлекателна. Бих могла да ревна.
[* Водолазен костюм. – Б.пр.]
Усещам ръката му да се плъзга по врата ми и да извива лицето ми към неговото.
— Не ме заплашвай с Корнуол! – хили се той. И аз започвам да плача като глупава, препълнена с хормони бременна жена. През безсмислените си сълзи виждам как усмивката му изчезва и на нейно място идва тревожно изражение. – Скъпа, шегувам се. Трябва да ме посекат на части, за да те вземат от мен. Знаеш това. – Той ме притегля в скута си и аз заравям глава във врата му, като хлипам глупаво. Постъпвам напълно неразумно, знам го. Той никога не би ме изоставил. Какво ми става? – Ава, погледни ме!
Сумтя в него и колебливо повдигам глава, така че да види белязаното ми от сълзи лице.
— Ще стана дебела. Огромна! Близнаци, Джеси! – Доволството, което изпитвах в болницата, е изчезнало отдавна. Всяка мисъл за това как го тормозя с пищящи бебета и промяна на настроението се е изличила от ума ми. Ще се подуя като балон. Аз съм на двайсет и шест. Не искам отпусната кожа и стрии. Никога повече няма да мога да облека дантела. – Ти няма да… – дори не мога да мисля за това, камо ли да го кажа.
— Да те желая – довършва Джеси вместо мен. Той знае.
Леко поклащам глава, чувствам се виновна, че съм такъв егоист, но онзи поглед, който виждам, когато съм в ръцете му или когато ме погледне… всъщност не знам какво бих правила, ако никога повече не го видя. Имам нужда от него. Той е важна част от нашата връзка.
— Да… – Трябва да бъда честна. Това е страх наред с всички други, които придружават тази бременност.
Джеси се усмихва леко и поставя ръка на бузата ми, а палецът му започва нежно да чертае кръгове.
— Скъпа, това няма да стане никога.