Спасена съм от по-нататъшно разпитване, когато на масата е поставена табла. Всеки взима питието си, а родителите ми въздъхват благодарно. Поглеждам към моята изпълнена с бистра течност чаша с толкова ентусиазъм, колкото чувствам, а после към чашата с вино на мама и въздишам.
— Какво ще поръчате? – пита мама. – Мисля да си взема плато с морски дарове. Навеждам се към Джеси и чета неговото меню, и спускам ръката си върху коляното му. Той я вдига и разсеяно я целува, без да сваля очи от менюто.
— Какво да бъде, бебче?
— Не съм сигурна.
— Аз искам миди в чесън – заявява татко и посочва дъската, на която са изобразени подбрани ястия от морски дарове. – Адски вкусни – млясва с устни и отпива от халбата си.
Разкъсана съм. Морската храна е задължителна, особено толкова близо до морето, но какво да поръчам? Плато морски дарове, пълно с различни видове миди, раци и кралски скариди или миди, потопени в чесново масло с топъл, прясно опечен хляб. Стомахът ми изръмжава, напомняйки ми да побързам да го напълня.
— Не мога да реша.
— Кажи ми какво мислиш и ще ти помогна! – Поглежда към мен и чака да го осветля относно колебанието си.
— Миди или плато морски дарове – размишлявам.
Очите му проблясват.
— Нито едно от двете! – изтърсва и привлича вниманието на родителите ми, които застиват с вдигнати към устните им питиета.
— Защо? – възпротивявам се и се обръщам намръщена към него, но бързо осъзнавам точно защо. Чел е нещо в онази скапана книга. – О, стига, Джеси!
Той поклаща глава.
— Няма начин, жено. Никакъв шанс. Има някакъв живак, който може да увреди нервната система на едно неродено бебе. Дори не се опитвай да ми противоречиш за това!
— Ще ми позволиш ли изобщо да ям нещо? – Челото ми е напълно смръщено. Обичам морска храна.
— Да. Пиле, пържола. И двете са с високо съдържание на протеин, което е добре за нашите бебета.
Изпъшквам в знак на разочарование и грабвам свирепо водата си. Ще подлудея.
Докато бебетата се появят, вече ще бъда на прозак*.
Толкова съм заета да се цупя наум, че ми отнема няколко мига, за да отбележа зашеметените лица на родителите ми от другата страна на масата.
[* Прозак – търговско наименование на флуоксетин хидрохлорид – лекарствен продукт, използван като антидепресант. – Б.пр.]
„О, мамка му!”
— Направи го със стил, Ава! – прошепва Джеси и оставя менюто на масата. Поглеждам го невярващо. Аз ли?
— Бременна ли си? – изтърсва мама. Очевидно информацията е регистрирана.
— Ава? – обръща се към мен татко, но аз оставам загледана в Джеси, който чете менюто, което току-що е оставил.
Поемам дълбоко въздух и захапвам дулото. Вече не мога да избягам, не че съм допускала, че Джеси ще ме остави да напусна Нюкий, без да им кажа.
— Изненада – прошепвам като кекав кръшкач.
— Но вие сте женени от пет минути! – ахва мама. – Пет минути!
Гледам как татко поставя успокоително ръка върху нейната, но това няма да я спре. Усещам как се задава проповед, а в този случай усещам също да се задава и прегазване в стила на Джеси. Не мога да си представя, че той ще приеме критичната реч на майка ми добре. Но тя е права. Ние сме женени едва от няколко седмици. Не точно от пет минути, но почти. Не смея да й кажа в коя седмица съм. Тя достатъчно бързо ще съпостави календарите и ще изчисли колко скоро, след като съм срещнала този мъж, той ми е надул корема. Беше достатъчно трудно да приеме факта, че съм се запознала с него и сме се оженили толкова бързо, въпреки че Джеси ги прегази съвсем нежно и получи одобрението на баща ми.
Оставам мълчалива, Джеси също, както и баща ми, но не и майка ми. О, не. Тя едва е започнала. По изопването на пръстите й върху чашата с вино познавам, че поема дълбоко въздух за речта.
И тогава наистина се разтревожвам, защото очите й се разширяват и се обръща към Джеси.
— Било е сватба по принуда, нали? Оженил си се за нея, защото е трябвало!
— Благодаря! – смея се и мисля колко е противно за нея да каже такова нещо. Тя явно не може да мисли в този момент и вече говори глупави неща. Въпреки че прекара с нас сравнително малко време, тя знае какво изпитваме един към друг.
— Елизабет. – Джеси сяда напред. Погледът му е суров, а зъбите му са стиснати. – Ти знаеш много добре – изрича със спокоен глас, но долавям раздразнението и едва ли мога да го обвиня. Той е обиден, аз също.
Мама се муси, но татко се намесва, преди тя да може да отговори.
— Значи не сте знаели на сватбата?
— Не – отговарям бързо и хващам чашата с двете си ръце, за да попреча на рефлекса ми да ме издаде. Да, и двамата знаехме адски добре, въпреки че аз го отричах.