— Разбирам – въздъхва татко.
— Не мога да повярвам! – вайка се мама. – Бременна булка предполага само едно нещо.
— Тогава не казвай на никого! – сопвам се. Чувствам се ужасно ядосана от реакцията й. Не мога да я обвиня. Тя е достатъчно шокирана, въпреки че не знае цялата истина, но как може да повярва, че е възможно да бъда принудена да се омъжа само защото съм бременна? Това ме вбесява страшно, а не знам как се чувства Джеси. Показател може да е потрепващото му напрегнато тяло и когато хваща ръката ми и започва да върти халката ми, знам, че мама ще бъде прегазена.
Навежда се напред, а аз затварям очи.
— Елизабет, аз не съм някой осемнайсетгодишен хлапак, принуден да постъпи правилно, след като си е поиграл с някое момиче! – Не може да се каже, че се зъби на майка ми, но когато отварям очи, за да преценя точно колко е свиреп, веднага забелязвам, че се бори с изопнатата си устна. – Аз съм на трийсет и осем години. Ава е моя съпруга и няма да позволя да бъде ядосвана или тревожена, така че ти можеш да приемеш новината и да ни дадеш благословията си или да продължиш да се държиш по този начин, но тогава аз ще отведа моето момиче у дома. – Все още върти халката ми и въпреки че постави твърдо моята мелодраматична майка на мястото й, и то доста сурово, ми иде да го целуна. И да го зашлевя. Не иска да бъда ядосвана ли? Казано от него, това е адски смешно.
— Нека всички се успокоим малко, става ли? – казва татко, напълно спокойно и тихо. Винаги е бил добър дипломат. Той не само че избягва изблици на привързаност, но изобщо не е склонен към противоречия. Забелязвам, че хвърля предупредителен поглед на майка ми. Това е нещо рядко и той го използва към съпругата си само когато смята, че е крайно необходимо. Точно сега определено е необходимо, защото ако тя не бъде обуздана, Джеси ще я прегази напълно и няма да го направи нежно. Той се държа необичайно търпеливо досега, но пък и мама е доста търпелива към моя предизвикателен съпруг.
— Ава – усмихва се татко през масата към мен. Ръката му е върху ръката на съпругата му като изтънчен намек да млъкне, по дяволите. – Как се чувстваш?
— Добре – отговарям бързо и усещам как Джеси стиска ръката ми. Трябва да намеря заместител на „добре”. – Перфектно. Не мога да съм по-щастлива – отговарям и се усмихвам на татко.
— Ами тогава, те са женени, финансово стабилни – засмива се татко. Забавно е да каже, че Джеси е финансово стабилен. – И са зрели хора, Елизабет. Стегни се! Ти ще бъдеш бабче.
Чувствам се унизена. Човек може да си помисли, че сме двама тийнейджъри. Усмихвам се извинително на Джеси, който поклаща глава напълно раздразнен.
— Няма да съм бабче! – дави се мама. – Аз съм на четиридесет и седем години – набухва косата си. – Но може да съм нана – отбелязва замислено.
— Може да си каквото искаш, Елизабет. – Джеси вдига отново менюто, явно се опитва да не влошава повече положението. Виждам, че му се ще да мачка.
— А ти трябва да внимаваш с езика, Джеси Уорд! – Пресяга се през масата и перва върха на менюто му, но той не се извинява. – Чакайте! – изписква мама.
— Какво? – пита татко.
Очите на мама се стрелкат между мен и Джеси, напред-назад, отново и отново и накрая се спират на Джеси, който е вдигнал вежди и чака тя да ни обясни за какво да чакаме.
— Ти каза бебета – множествено число. Ти каза „нашите бебета”.
— Близнаци. – Джеси се усмихва весело и цялото раздразнение и признаците на прегазване изчезват за част от секундата. Потрива леко корема ми. – Две бебета. Две внучета.
— А, проклет да съм! – смее се татко. – Ето това е нещо много специално. Честито! – Гърдите му се издуват леко от гордост и това ме кара да се усмихна топло.
— Близнаци ли? – включва се мама. – Ава, скъпа! Ще бъдеш изтощена. Какво…
— Не, няма! – Джеси я отрязва напълно, преди да успее да зарови по-дълбоко. – Тя има мен. Край.
Мама сяда назад бдително, а аз се разтопявам на място. Да, имам него.
— Ти имаш и нас, скъпа – казва мама тихо. – Толкова съжалявам. Просто беше голям шок. – Навежда се напред и протяга ръка. Взимам я. – Винаги ще имаш нас.
Усмихвам се, но осъзнавам, че всъщност няма да ги имам. Те живеят на километри от Лондон, а след като семейството на Джеси е извън картинката, няма да мога да се обаждам на баби и дядовци да отскочат и да ме облекчат за един час. Няма да мога
да наминавам да видя мама на чаша чай, за да си побъбрим и тя да види внуците си. Усещам ръката на Джеси да се стяга около моята и да ме извлича от моите неочаквани и нежелани мисли. Поглеждам го, а той се взира право в очите ми.