— Ти командваш – потвърждавам тихо. Очите му проблясват одобряващо и аз протягам надолу ръка, за да го погаля, но едва съм докоснала главичката му и той се дръпва от мен.
— Мисля, че току-що изяснихме кой командва – избутва ръката ми. – И аз трябва да пазя сегашното благоразположение на родителите ти към мен, затова ти ще пазиш тишина! – Взира се в мен, очевидно очаква потвърждение, че разбирам. Разбирам, но изобщо не мога да гарантирам тишина. – Можеш ли да пазиш тишина, Ава?
Лъжа.
— Да. – Прикована съм от него и от силата му и не бих казала истината, ако това значи той да ме отмъкне в леглото за гушкане. Бременността ми влияе много силно. Искам го по-отчаяно от всякога, ако това изобщо е възможно.
Очите му проблясват лениво и почти незабележима усмивка просветва през лицето му. Пресяга се и дръпва ръката ми от косата.
— Изглежда, имаме проблем – прошепва. – Не мърдай! – Обръща се, а аз искам да му крещя, но тогава той вдига нещо и вниманието ми е отклонено, докато бавно се връща към мен и крие зад гърба си това, което държи.
Започвам да шавам и да се въртя на място в опит да разбера какво може да крие, но той не ме оставя да любопитствам дълго. Премества ръце отпред и вдига дантеления ми шал, после го усуква около юмруците си и го изпъва. Стискам зъби, а бедрата ми сами се свиват. Всъщност всеки мой мускул се стяга значително в момента, в който си представям възможностите какво може да ми направи с този шал, а аз знам, че няма да го използва, за да ми върже очите.
— Мисля, че ще наречем това тихо чукане. – Вдига шала до устата ми и го плъзва между устните ми. – Отпусни си езика! – нарежда ми нежно, после прокарва шала около главата ми и го връзва здраво, но не стегнато. – Ако имаш нужда да крещиш, захапи! Разбра ли?
Кимвам. Очите ми проследяват как се навежда, за да свали бикините ми. Наистина няма значение, че не мога да говоря, защото не мога и да мисля. Не мога да измисля какво да кажа, единственото, което ме владее в момента, е очакването. И може би малка част от мен се чуди дали е връзвал устата на друга преди мен. Възможно е. Много е вероятно. Мисълта е нежелана, но покорното ми състояние ми пречи да я последвам. Усещам горещия език, който се плъзга по вътрешната страна на крака ми. Не искам да крещя, но все пак захапвам шала. Очите ми се затварят, а сърцето му тупти равномерно в гърдите. Чувствам се изненадващо спокойна.
Диша тежко в ухото ми, докато сплита пръсти с моите и вдига ръцете ми нагоре към стената, после целува чувствителната плът от вътрешната страна на ръката ми нежно и болезнено бавно. Скоро започвам да се страхувам, че ако крещя, ще бъде от нетърпение. Джеси ще го направи, без изобщо да бърза.
— Мисля, че ще направим това легнали – ниският му и сигурен глас ме кара да се моля за самоконтрол. Джеси смъква надолу ръцете ни, все още със сплетени пръсти, и тръгва назад, като ме насърчава да вървя с него. Нямам нужда от насърчаване. Ще следвам този мъж, където и да отиде, независимо дали в леглото или до края на света.
Навежда се и ме хваща, после изправя крака, коленичи на малкото двойно легло и ме полага нежно. Целува върха на носа ми, приглажда косата от лицето ми и ме обръща леко настрани. Вдига крака ми и го свива, за да възседне другия на леглото. Намества се напред, като се държи с една ръка и придържа крака ми нагоре с другата. Наблюдава какво прави през цялото време, докато приближава и накрая допира сърцевината ми. Ако можех, щях да изскимтя, но той ми подсказва да вдигна ръце и да хвана таблата на леглото. Гърбът ми се извива, въпреки че Джеси просто си стои там. Мъчително е.
— Ава – целува стъпалото ми, – нищо не може да победи това. – Потъва бавно в мен и отмята глава назад. Трябва да погледна. Преборвам съкрушаващата нужда да затворя очи в пълно блаженство, за да мога да наблюдавам лицето му. Челюстите му се напрягат, натискът на пръстите му върху глезена ми се увеличава, свободната му вече ръка е върху кръста ми, а торсът му се стяга и всеки мускул по гърдите му е отчетливо видим. Толкова искам да го докосна, но съм обездвижена от удоволствие, което ме прави негодна да помръдна. Той е прав. Нищо не може и никога няма да може да победи нашето съединение. То е агонизиращо хубаво и аз съм прикована към Джеси, напълно пленена от него. Толкова невероятно много го обичам.
— Харесва ли ти какво виждаш? – пита той и се изтегля бавно. Толкова съм омаяна от движението на мускулите му, че дори не съм забелязала, че главата му се е отпуснала и той ме наблюдава. Джеси запушва устата ми, доставя ми невероятно удоволствие, а после очаква невъзможното. Иска да отговоря ли? Не мисля, че е необходимо, той знае отговора много добре, но все пак кимвам. Той не се усмихва, нито показва някакво одобрение. Просто постепенно навлиза дълбоко в мен, сякаш ме награждава за мълчаливия отговор. – Аз също харесвам това, което виждам! – Благословена съм с едно точно извъртане на хълбоците му. Може да не съм в състояние да крещя от удоволствие, но мога да стена. Това и правя.