— Взехте ли всичко? – Мама все още е по халат, докато се мотае по алеята.
— Да – въздъхвам с истинско раздразнение за десети път.
— Беше за кратко, но съм толкова щастлива, че дойде да ни видиш. – Стиска бузите ми и ме целува. Не трябва да си приписвам заслугите за това. Ако не беше Джеси, кой знае докога щях да отлагам това пътуване. – Трябва да се грижиш за себе си.
Извъртам очи, но я прегръщам.
— Беше толкова хубаво, че се видяхме.
— Да не намекваш, че не мога да се грижа за моята съпруга? – пита Джеси сериозно, докато затваря багажника на колата.
— Не, казвах й да се грижи за себе си – мръщи се леко на Джеси. – Никога не бих намекнала, че не можеш да се грижиш за моята дъщеря – тя го дразни. Сякаш жените О’Ший имат непреодолим импулс да предизвикват Джеси Уорд.
Джеси тръгва бавно към нас и оставя татко да разглежда напълно заредения DBS.
— Няма нужда да се грижи за себе си, защото аз го правя. – Дръпва ме от ръцете на мама, в знак че присвоява съпругата си от майка й. – Тя е моя – ухилва се и ме прегръща, за да подсили ефекта.
— Заплаха! – пухти мама и се опитва да не се засмее. – Джоузеф! Да не ти хрумват никакви идеи!
Обръщаме се и виждаме татко да прокарва длан по лъскавия капак на астън мартина. Ако бях достатъчно близо, съм сигурна, че щях да чуя въздишка.
— Само му се възхищавам – казва под нос. – Мислех, че твоята е с черна кожа.
Поглеждам към Джеси и пращам телепатично съобщение да измисли бързо как да обясни защо интериорът е станал от черна кожа на кремава.
— Моята е в сервиз. Дадоха ми тази, докато я оправят – обяснява бързо, без да се запъва. Той е толкова по-добър лъжец от мен, а аз мразя това.
Татко се смее.
— Аз не получавам такива коли от моя сервиз.
Джеси се усмихва и ме повежда към седалката. Избутва ме надолу нежно и закопчава колана ми, после нагласява ремъците върху корема ми. Избутвам ръцете му и си спечелвам ръмжене.
— Способна съм да се справя и сама – мърморя.
— Да, ти си много способна – присвива раздразнено очи към мен – да ме докараш до лудост.
— Ти сам се докарваш до лудост – възразявам. Избутвам го и затварям вратата. Спускам прозореца. – Довиждане! – Пращам въздушна целувка на родителите ми. Джеси стиска ръката на татко и целува мама по бузата, после обикаля колата от предната страна и дълбае дупки с поглед в мен през прозореца.
Влиза вътре и пали двигателя.
— Този уикенд ще бъде много по-приятен, ако правиш каквото ти се казва – мърмори и потегля от алеята пред къщата на родителите ми.
Махвам им за довиждане и се обръщам на седалката към Джеси.
— Мога сама да си сложа колана.
— Но аз искам да го правя лично – настоява той сърдито. – Това е моя работа.
— Да ми слагаш колана ли? – смея се.
— Сарказмът не ти отива, жено. – Започва да натиска копчета по волана. – Моя работа е да се грижа за теб. Няма ли сутрешно гадене днес?
— Не – въздишам. – Ти се грижиш за това, като ми натъпкваш джинджифилова бисквита в устата в мига, в който се събудя – отбелязвам саркастично. Подскачам, когато стереоуредбата се включва и самият мистър Джей Ти* се присъединява към нас. Обръщам към Джеси очи, изпълнени с изненада и веселие. Той знае, че го гледам, но се прави на разсеян. – Накарал си ги да сложат този диск вътре, нали? – Използвам цялата си воля, за да не се усмихна.
[* Джей Ти (J. T.) – в случая са инициалите на Джъстин Тимбърлейк. – Б.пр.]
Той се мръщи, гледайки пътя.
— Не ставай глупава!
— Направил си го. В частта със специални изисквания на формуляра, който си попълнил, си написал: „Моля ви, заредете уредбата с Джъстин!” – правя пауза. – Сложи ли сърчице и целувчици също? – Вече определено се хиля.
Бавно се обръща към мен, но в очите му няма весели нотки.
— Мислиш ли, че си забавна?
— Да. – Пресягам се и усилвам звука. После започвам да танцувам и да пея в седалката си, общо взето, дразня моя фанатизиран по Джей Ти бог. – Хей! – изписквам, когато пръстите му стискат хълбока ми и музиката внезапно отново стихва. – Това ми харесваше.
— И би трябвало. Той е много талантлив мъж – заявява Джеси честно.
— Ти си много талантлив мъж.
— Знам. – Свива рамене. – Имаме много общи неща. Джей Ти е страхотен.
— Срещал ли си го?
— Не, той продължава да ми праща предложения за приятелство, но аз съм прекалено зает – сега вече и Джеси крие усмивката си.
Смея се, а той си слага слънчевите очила, но не преди да ми намигне и да размърда рамене.
Това е отпуснатият Джеси. Боже, обичам този мъж.
Джеси ни повежда на приключение около летището. Завива и обикаля около коли, прави завои в грешната посока и, общо взето, просто сякаш няма никаква представа къде отива. Гледам как знакът за паркинга на летището отплува покрай прозореца ми и се мръщя на себе си. После поглеждам часовника. Единадесет и половина, а се предполага да излетим след половин час. Не сме се чекирали, не сме минали проверка, нищо.