— Мамка му! – изтърсвам и грабвам чантата си от пода.
— Ава, езикът! Какво има? – Завива прекалено рязко и ръката ми се стрелва, за да се закрепя за вратата.
— Ще караш ли по-полека! – сопвам се ядосано. Дали сега не е добър момент да му посоча, че шофира глупаво?
— Ава, няма по-безопасно място за теб от това да си в кола с мен. Какво има? – Не поглежда към мен, затова не може да оцени невярващото изражение на лицето ми, но тогава бързо си припомням защо изобщо изругах.
— Паспортът ми – казвам. Гмурвам се в чантата си и търся напълно напразно, защото знам, че не е там. Не го сложих там и забавям процеса, когато осъзнавам точно къде е паспортът ми. Джеси ще откачи. – Оставих паспорта си в кутията с дреболии – казвам му и наум се проклинам, задето още не съм подредила тази кутия.
Джеси протяга ръка и отваря жабката.
— Не, не си, но си забравила да смениш името си, госпожице О’Ший. – Пуска паспорта в скута ми и ми хвърля укорителен поглед.
— Значи пътувам неомъжена? – питам. Отварям паспорта и се възхищавам на моминското си име.
— Млъкни, Ава! – набива спирачки и изскача. Бързо заобикаля колата, идва от моята страна и отваря вратата. Щях да го направя и сама, но просто зяпам навън през предното стъкло с леко зинала уста. – Хайде!
Вдигам поглед точно когато един облечен с костюм и ботуши мъж приближава заедно с мъж в капитанска униформа. Паспортът ми е измъкнат, някакви документи са подписани и разменени и после багажът ни е изваден от багажника.
— Цял ден ли ще седиш там, жено? – Джеси ми подава ръка, аз автоматично я взимам и му позволявам да ме издърпа от колата.
— Какво е това? – питам и кимвам към подобния на играчка самолет, който стои на няколко метра от нас.
— Това е самолет – отговаря весело. Дръпва ме към самолета, но аз изобщо не се чувствам по-ентусиазирана, когато го приближаваме, защото той не става по-голям. Не се изпълвам с повече увереност и когато Джеси трябва да се свие, за да влезе в проклетото нещо, без да си удари главата. Спирам пред нелепо малкото количество стъпала, които ще ме отведат на борда и щом ръцете ни се опъват, Джеси се обръща, за да види какво ме задържа. – Ава?
— Няма да се кача на това нещо! – Нападната съм от неразумен пристъп на страх. Никога не съм се страхувала да летя, но този малък самолет сякаш изпомпва тревога по вените ми. Имам чувството, че не ми стига въздух.
Джеси се усмихва, но в същото време се мръщи.
— Разбира се, че ще се качиш – дръпва ръката ми нежно и насърчително, но аз не помръдвам. Дори отстъпвам назад. – Ава, никога не си казвала, че те е страх да летиш. – Отново се навежда и застава прав от външната страна на самолета.
— Не ме е страх. Харесвам големите самолети. Защо не се качим на голям самолет? – Поглеждам зад мен и виждам купища големи самолети. – Защо да не отидем с един от тези?
— Защото вероятно не отиват там, където искаме – казва тихо. Усещам как ръката ми се отпуска пред мен, когато Джеси приближава и слага длан на бузата ми. – Напълно безопасно е – уверява ме и извръща лицето ми от големите самолети, на които бих предпочела да се кача. Не ми пука, че не отиват там, където искаме. Ще отида там, където ме отведат.
— Не изглежда безопасен. – Поглеждам край него и виждам идеално изглеждаща жена с идеално подредена коса, идеален грим и идеална усмивка. – Изглежда прекалено малък.
— Ава – нежният му успокоителен глас ме кара да го погледна. Джеси ми се усмихва. – Това съм аз, твоят неразумен, прекалено покровителствен властен маниак. – Целува ме нежно. – Наистина ли мислиш, че доброволно бих те подложил на опасност?
Поклащам глава, напълно наясно, че се държа като дете. Но страхът ми ме изненадва. Би трябвало да съм шокирана, че Джеси е наел частен самолет, но не съм. Фактът, че от мен се очаква да летя на този частен самолет, е по-шокиращ.
— Чувствам се малко нервна – признавам тихо. С тревога регистрирам близостта на целия персонал, включително и на капитана зад мен.
— Отговори на въпроса ми! – притиска ме Джеси.
— Не, не мисля.
— Добре. – Обръща ме и хваща раменете ми, като нежно ме избутва нагоре по стълбите. – Ще ти хареса, довери ми се!
— Добро утро! – Идеалната жена, която стои идеално на място, ни поздравява, като протяга ръка, за да ни посочи накъде да отидем. Не е необходимо. Има само два пътя, а аз няма да пристъпя близо до кабината.