Когато салонът се разкрива пред мен, забелязвам едва няколко седалки, всичките масивни, кожени и наклонени и само в два реда – по един от всяка страна на самолета. Насочват ме към средата, обръщат ме и ме настаняват на меката седалка. Мълча и се боря с порива да скоча, докато Джеси затяга колана ми и сяда срещу мен. Веднага вдига краката ми в скута си.
— Шампанско, сър? – Идеалната дама се е върнала. Забелязвам, че се усмихва щастливо на моя бог, но съм прекалено заета да се занимавам с жалката си тревога, за да я прегазя.
— Само вода – отговаря Джеси кратко без усмивка, без благодарност и без „моля”. Дамата се оттегля набързо. Джеси сваля балетните пантофки от краката ми, пуска ги безгрижно на пода, после се настанява удобно и поставя краката ми така, че да са под добър ъгъл за масаж. – Добре ли е? – пита той.
— Не съвсем. – Нямам представа какво ме прихвана. – Имаше редовни полети, нали? – питам подозрително и бързо хвърлям поглед навън през малкия прозорец.
— Не знам. Не проверих. Ние не пътуваме с граждански полети, Ава.
— Ти не. Аз да – размърдвам пръстите на краката си. – Краката още не са ми се подули.
Палците му правят възхитителни кръгове по свода на стъпалото ми.
— Затвори очи и се настани удобно, бебче! – нарежда ми нежно и аз го правя. Очите ми бавно се затварят, а последната картина, която виждам, е на моя бог, който нежно масажира краката ми и се опитва да разсее неоправдания ми пристъп на нервност.
Преставам да разсъждавам и се зарейвам в полусъзнателно състояние на блаженство. Не е трудно да го постигна, когато Джеси ме докосва, дори само по краката. Както винаги той сякаш изсмуква от мен всичките ми грижи, независимо дали става дума за оправдани или напълно несъстоятелни и ненужни грижи, като внезапния ми страх от летене. Подсъзнанието ми слабо отбелязва, че независимо какви са грижите, Джеси е техният създател.
И тогава в ума ми започва да изплува всичко, свързано с Джеси, и аз се усмихвам едва забележимо: мисля си за дантелата, за калите, за фъстъченото масло и за укорите, че ругая. Въздъхвам. Различните видове чукане в стила на Джеси, избухливостта, игривостта и нежността. Може би вече наистина се усмихвам. Белезниците, запушената уста, разпятието, гребната машина и Ава еклерът. Пулсът ми се ускорява. Тъмнорусата коса, ясните зелени очи, изваяното съвършенство и наболата от ден или два брада. Начинът, по който изправя яките на тениските си, различните видове усмивки за жени и за мен, а сега и за корема ми. Неговата пламенност, покровителствеността, властното му държане. Начинът, по който върви, и начинът, по който мачка хората. Всички начини, по които ме обича, с неговото безпардонно и сурово обожание. Начинът, по който аз отвръщам на тази любов.
Премествам се в седалката в задрямалото си състояние и чувам смеха на Джеси. Тих, нисък смях. После усещам влажната топлина на езика му върху палеца на крака ми. Усмихвам се, изтръгната от мислите за красивия ми съпруг. Отварям едно око и срещам усмивката, запазена само за мен.
— Сънуваш ли? – пита и захапва малкия ми пръст.
— Теб – въздъхвам. – Кажи ми кога ще излетим, за да сложа глава между краката си!
— Аз ще сложа моята между краката ти. – Засмуква палеца ми и аз потрепервам.
— Само ми кажи!
— Погледни през прозореца, бебче!
Намръщвам се и поглеждам навън, като очаквам да видя писти и самолети, но вместо това виждам облаци.
— О! – За част от секундата се стягам, защото регистрирам, че няма никакво движение. Не се чува почти никакъв звук. Наистина е спокойно. Поглеждам встрани и забелязвам, че чашите ни с вода ни са поставени върху една полирана до блясък маса. После хвърлям поглед по пътеката и виждам идеалната жена да се размотава в другия край на самолета. – Защо не ми каза? – питам и се настанявам назад в седалката.
Джеси целува палеца ми.
— И да пропусна звуците и израженията, които правеше? – Пуска крака ми. – Ела тук! – Не се бавя и секунда. Разкопчавам колана и направо се гмурвам в скута му, като сгушвам глава под брадичката му и обвивам с ръце врата му. – Заспивай отново и ме сънувай, жено!
Няма нужда да моли два пъти. Ранното ни ставане и дългото шофиране си казват думата, а не искам да съм като пребита, когато кацнем, където и да кацаме. Все още не съм попитала, но не ме интересува. Ще бъде топло, слънчево и ще сме само аз и Джеси.
* * *
Събуждам се, все още притисната в тялото на Джеси. Чувам, че говори, но звуците са приглушени. Леко замаяна се повдигам и виждам, че идеалната жена кръжи около нас.
— Добре дошли в Малага, госпожо Уорд! – Поразява ме с неискрена усмивка, която явно е част от работата й.