— Благодаря! – Също се усмихвам, но определено по-искрено. Малага? Като испанската Малага? Малага близо до Марбея?
— Моето красиво момиче се върна. – Джеси целува бузата ми. – Хареса ли ти полетът?
Поглеждам го все още сънена и забелязвам брадясало, неясно, усмихнато лице и разрошена тъмноруса коса.
— Да не ти дърпах косата, докато спах? – изграчвам и се пресягам, за да я пригладя.
— Правиш много неща, докато спиш. Мога да те гледам вечно.
Опитвам се да помръдна, но не постигам абсолютно нищо.
— Трябва да се протегна – оплаквам се и се гърча.
Чувам щракване и внезапно вече съм свободна.
— Трябваше да те закопчея. – Помага ми да се изправя и ме гледа как вдигам ръце, почти докосвайки тавана на самолета. О, това е толкова хубаво!
— Не трябва ли да съм закопчана на моето място за приземяването? – питам. – Не трябва ли седалката да е в изправена позиция, масата прибрана и всичките ми принадлежности да са грижливо прибрани под предната седалка?
Повдига язвително вежда.
— Да. Наложи се почти да прегазя прекрасната дама – изправя се и дръпва блузата ми надолу, която се е покатерила над пъпа ми от протягането. И я държи на място, докато накрая спирам. – Свърши ли?
— Да. – Прозявам се, а той пуска ръба на блузата. Знам, че това вероятно е знак за всичко, което ме очаква през следващите няколко дни, но се надявам Джеси да се отпусне, и то бързо, защото съм си взела банския и ще го нося.
Излизаме на ярката слънчева светлина и аз се усмихвам. Жегата ме удря в лицето и ме стопля до сърцевината ми. Или още повече. Вече усещам прекрасната топлина да преминава през мен и знам, че ще ми става все по-топло през следващите няколко дни. Слизаме по стълбите до пистата, където сме приветствани от някакъв испанец, който подава на Джеси комплект ключове. Тогава забелязвам DBS-а.
— Не може да бъде! – изтърсвам. – Не можеше ли да вземем такси?
Джеси се подсмихва и подписва документите, които са му подадени.
— Аз не използвам обществен транспорт, Ава.
— А трябва. Ще ти спести цяло състояние.
Джеси връща документите и бързо ме настанява от грешната страна на колата, което ме обърква малко. Той ме закопчава, а аз успявам да събера мислите си, отпускам се в познатата, малко по-топла мекота на кожената седалка и се заслушвам в тропота от товаренето на багажа.
Джеси скача вътре и слага очилата си.
— Г отова ли си да гуляеш през следващите три дни?
— Не. Заведи ме у дома! – ухилвам се. Навеждам се и целувам устните му.
— Никакъв шанс, жено. Цялата си моя и ще се възползвам пълноценно – отвръща на целувката ми. Дланта му е на тила ми и ме придърпва по-близо.
— Винаги съм твоя.
— Правилно. Свиквай! – Пуска ме, после бързо включва астън мартина на скорост и изсвистява надалеч от самолета.
— Свикнала съм – отбелязвам. Подпирам лакът на вратата и намествам глава, за да наблюдавам непознатия свят около нас. Известно време всичко е много скучно и бетонно, но след това излизаме от летището и от врявата на централна Малага и поемаме по някакъв крайбрежен път, а гледката на Средиземно море, преливащо в небето, задържа вниманието ми за останалата част от пътя. „Менсън” пеят за широко открито пространство, а миризмата на жега, смесена с вдигнатия прах от стария път, по който се движим, надмогва обичайния свеж аромат на ментова вода и аз негодувам от нашествието в носа ми. Но ако оставим настрана миризмата, всичко останало ми носи блаженство. Пътуваме в приятно мълчание, уредбата ни прави компания, ръката на Джеси е върху коляното ми, а моята я стиска. Хвърлям поглед към профила му и се усмихвам, после затварям очи, отпускам се още повече в кожената седалка и мисля за мирните, безгрижни дни, което ни предстоят.
* * *
Отпуснала съм клепачи, но не спя. Отварям очи, когато настилката под гумите става неравна и колата започва да подскача. Поглеждам напред и първото нещо, което забелязвам, е ужасното състояние, в което е пътят. Има чакъл навсякъде по надупчената му повърхност, което кара Джеси да шофира престижната кола внимателно. Никога не съм го виждала да кара толкова предпазливо, но е очевидно, че ако ускори малко, подът на колата може да се отцепи.
— Къде сме? – питам и се оглеждам наоколо за нещо интересно. Няма нищо, само пуста земя, този ужасен прашен път и няколко къщи. Не, не къщи. Колиби би било по-подходящо определение. Не може в тях да живеят хора.
— Това е раят, бебче – казва Джеси смъртно сериозен. Едва не се разсмивам, но тревогата ме спира. Виждала съм рая предимно на снимки, а няма начин това място да е по-далеч от него. На път съм да започна да настоявам Джеси да обърне обратно, но тогава пред погледа ми се появяват две дървени врати и вниманието ми е привлечено от висока, варосана стена, която се простира в двете посоки от портата. И тогава виждам.