Рай.
Има табела на стената до портата и на нея пише „Рай”. Джеси не може да е сериозен. Рай ли? Това със сигурност не е рай и аз се чудя как е възможно Джеси да избере място за нашата почивка, с толкова евтино име? Рай ли? Тези стени изглежда не са били докосвани с вар от две десетилетия, а на мен започва да ми се гади от подскачането на прекрасната кола. Джеси ме е довел до това бунище? Има ме само за себе си за три дни, а ме е довел тук? Предпочитам да спя в колата. Вече не съм толкова отпусната, а заставам нащрек, след като съм обградена от такъв пейзаж. Да, тихо е, но цялото мъртвило на околността просто я прави зловеща, а не спокойна.
— Джеси… – не съм сигурна какво да кажа. Джеси изобщо не изглежда смутен от гледката, което ме кара да мисля, че е бил тук и преди. Ако е бил, тогава защо се връща? Не ми дава никакво обяснение, той просто натиска едно копче и се усмихва топло, когато дървената порта започва да се отваря. Бил е тук и преди. Решавам да си затварям устата, въпреки че вече съм наясно. Няма да остана тук. Няма начин.
Цупя се наум в седалката, но когато минаваме през портата, изведнъж потъваме в сумрак. Балдахин от най-наситеното зелено, което съм виждала, се простира над нас и над алеята напред. Забелязвам клонки, обсипани с бели цветове тук и там сред зеленината, а в колата се процежда най-могъщият аромат дори през затворените прозорци.
— Тази миризма – вдишвам дълбоко и въздишам.
— Това е нищо. С падането на нощта става по-силна. – Джеси също вдишва дълбоко и мънка от удоволствие, докато издиша. Напълно съм заинтригувана. Той се е отдал на спомени.
Въпреки че миризмата е божествена, все още съм притеснена за мястото, на което се намираме, но когато слънчевата светлина проблясва към края на алеята и лъчите пронизват стъклото на колата, аз присвивам очи дори през очилата. Сякаш е било включено някакво осветление и внезапно съм пренесена в…
Рай.
Дъхът ми спира в гърлото и аз разкопчавам колана, за да седна по-напред. Примигвам, за да съм сигурна, че не си въобразявам. Мръсната бетонна джунгла на пустеещите земи е свършила и на нейно място се е появило идилично убежище, преливащо от зеленина, грижливо подрязани ливади и перголи, отрупани с китки червени цветя. Внезапно вече не се движим и аз изскачам от колата, без да губя време. Затварям вратата и попивам моето ново, прекрасно обкръжение. Тръгвам през неравната павирана алея към тухлената вила отпред, без да си давам труда да чакам Джеси, и дори не проверявам дали ме следва. Изкачвам стълбите до верандата, която обикаля цялата къща, и се обръщам, за да огледам добре мястото.
Рай.
Когато решавам, че съм видяла всичко, поглеждам отново към Джеси. Виждам го как седи на капака на колата с протегнати напред и кръстосани в глезените крака. Ръцете му са скръстени на гърдите. Той се усмихва.
— Какво мисли красивото ми момиче? – извиква към мен.
Протягам ръка и дръпвам лист от храста, който виси от дървена рамка на верандата. Подушвам го и въздъхвам.
— Мисля, че току-що официално пристигнах на Седмото небе на Джеси.
— Къде? – объркването и усмивката в гласа му са ясни.
Усмихвам се, пускам листа и се затичвам към него, като смътно отбелязвам нарастващото му веселие, докато се изправя и се подготвя за нападението ми. Изстрелвам се към него, тялото ми заема обичайното си положение на бебе маймуна и аз атакувам устата му, изпълнена с ентусиазъм. Джеси не ме спира. Държи ме под дупето и се усмихва на грубата ми сила.
— Това е най-любимото ми място на света – казвам, пускайки устните му. Поглеждам към него и забелязвам, че слънчевите му очила са все още на мястото си. Свалям ги, за да го видя.
— Щастлива ли си? – пита той, въпреки че е напълно очевидно, че не съм на себе си от радост.
— Не съм на себе си! – Сплитам пръсти в косата му и дръпвам.
— Добре. – Свежда уста към врата ми и ме захапва леко, после ме отстранява от себе си. – Нека взема куфарите!
— Ще ти помогна – казвам автоматично и тръгвам след него към багажника. Бързо спирам, когато Джеси се обръща и ме поглежда предупредително. – Добре, няма да ти помогна. – Вдигам ръце. Вместо това вадя чантата си от колата и тръгвам след Джеси към едноетажната вила.
Той оставя куфарите за кратко, докато опитва три различни ключа в ключалката, преди най-после да открие подходящия. Вратата се отваря и съм въведена в пълен
мрак. Светлина прониква само през тънките процепи на затворените кепенци. Не виждам много, но мога да помириша това благоухание и тук, вътре. То е навсякъде.